Дланта му, стиснала пистолета, се потеше. Кръвта оглушително пулсираше в ушите му. В тази улица беше прекалено тъмно. Стигна до контейнера и се облегна на ъгъла на стената. Целият беше плувнал в пот. Не бе чул момчето да скача в контейнера, но не биваше да изключва тази възможност.
Погледна към началото на улицата, зад него — десетина метра и все незащитени.
— Имаш ли някакви братя — извика той, — сестри, майка? Има ли някой, на когото да държиш?
Същата убийствена тишина.
— Ако не ми се покажеш, ако не те видя, мога да те застрелям. Разбираш ли? Не искам да го правя, но ще се наложи. Не можеш да се измъкнеш оттук, не можеш да минеш покрай мен.
— Глупости!
Бързи стъпки. Тъмна сянка покрай купчината чували. Тичаше наведен ниско и ужасно бързо.
Болд имаше само един шанс да спре тази сянка. Той сведе рамо, прецени разстоянието и силно писна, за да разсее вниманието на момчето. Настигна го в края на улицата. И двамата се сблъскаха, извъртяха се и паднаха на около метър един от друг. Момчето се изправи на колене. Болд се протегна към него и го халоса. Момчето падна втори път. Болд се провлече напред и забеляза сивия блясък на стомана. Той стреля за предупреждение, претърколи се от пътя му и ножът се стовари точно там, където току-що бяха гърдите му. Болд го изрита. Момчето падна назад. Светкавица озари тухлената стена отсреща. Наближаваше подкрепление.
Момчето бързо скочи на крака и бръкна с ръка, възнамерявайки да метне ножа. Болд стреля още веднъж и не улучи. Стреля пак. Не улучи. Ножът прелетя във въздуха, издрънча, удряйки се в тухлите някъде в тясното пространство между главата и рамото на Болд. Момчето пробяга няколко крачки, фаровете го осветиха и той се просна на подгизналата от урина улица с разперени ръце и крака.
— Арестуван си! — извика Болд, като по този начин предупреди хората му да не стрелят.
— Нищо не съм направил — проплака момчето.
Болд пипна дясното си ухо, за да се увери, че все още е прикрепено към главата му и чак тогава извади белезниците. Този арест си беше негов, ничий друг.
Шестдесет и осма глава
Който и да е проектирал вентилацията на стаите за разпити, или нищо не е разбирал от инженерство, или е имал да си връща на детективите и заподозрените. Тази стая, малка, но все пак най-голямата от всички други, миришеше слабо на цигарен дим и много силно на острата горчива миризма, която телата отделят при паника и в моменти на решителна борба за свободата си. При всичко това стаичката беше приятна, приютила изгорената от цигари и завинтена за пода маса и три стола от черно фибростъкло, на единия от които седеше хванатият бандит, а на другите два — Дафни Матюс и Болд.
Болд много добре разбираше колко са притиснати от времето. Полицията настъпваше, „Ес Ес Хана“ бе задържан от бреговата охрана и се разследваше от Имиграционните служби, членовете на бандата бяха арестувани. При това положение нелегалната фабрика щеше да е затворена веднага, щом това станеше физически възможно.
Болд се беше обадил на Мама Лу, Ла Моя бе разпратил детективи да влязат в контакт със складовете с храна, собственост на една от нейните фирми. В крайна сметка всичко пак се сведе до гълъба в ръката, който е за предпочитане от щъркела в небето. Единственият шанс да се стигне бързо до нелегалната фабрика си оставаше този разпит.
Ла Моя се обади в дома на Адам Талмъдж, точно както разпореди Болд. За учудване и разочарование на всички обаче, Талмъдж се появи лично, вместо да прати Кугли да наблюдава разпита. Адам Талмъдж беше блед и видимо потресен, макар че не каза нищо, за да обясни състоянието си. Ла Моя застана заедно с него от другата страна на затъмненото стъкло да гледа магическото изпълнение на Болд и Матюс. Всъщност Ла Моя не гледаше разпита, през цялото време той наблюдаваше разтреперания Адам Талмъдж.
Когато Болд и Матюс се събираха за разпит, бяха като двама певци в дует. Бяха го правили толкова пъти, че се разбираха само с жестове и интонации. Като психолог, Матюс имаше тенденцията да очовечава събитието, докато Болд наблягаше на веществените доказателства, за да окаже натиск.
— В голяма беда си — каза той на хлапето.
Момчето беше китайче на около осемнайсет-двайсет години, с врат като на бивол и пронизващи очи. Зъбите му бяха развалени и явно бе участвал в доста побоища: имаше белези по края на устните, на извивката на носа и на слепоочието. Опитваше се да изглежда бодър, но капчиците пот над горната му устна и пламналите му уши издаваха притеснение.