— Погледни се! — вметна Стиви. — Виждаш ли какво става с теб?
— С мен? Ами ако случаят излезе толкова голям, че придобие национален мащаб? — Тя повиши тон. — Може мотивите ни да са различни, но и двете искаме този случай.
— Не усложнявай проблема.
— Проблемът е, че има три мъртви жени, а с всяка седмица стават все повече. Проблемът е в ужасните условия, довели до смъртта на тези жени — добави Мелиса. — Полицията разследва тези смъртни случаи като убийства. Ето това е историята, която ме интересува. Искам да извадя наяве всички, които са отговорни за това. И ще ти кажа нещо: в името на правдивата кауза съм готова да наруша правилата. Ако Клайн ми продаде фалшива лична карта, проблемът си е чисто неин.
— Проблемът ще е и наш, ако не подходим разумно към него, сестричке. Тези хора…
— Виждаш ли? Какви хора? Кои? Точно това искам да изясня.
— Да се заредим с малко търпение, а? Занимаваш се по случая само ден и половина. Продължавай наблюдението. Ако имаш нужда от помощник, аз ще…
— Не! Това си е нашият случай, на теб и на мен. Никой друг!
— И аз съм на разположение — увери я Стиви. — Продължавай да я дебнеш. Един ден е нищо.
— Опитай се да го обясниш на тези в контейнерите.
— Търпение.
— Да бе, сигурно! — изсумтя Мелиса.
— Ще се постарая да намеря дигитална камера. Ще ти е от полза, нали?
Мелиса се усмихна.
— Значи искаш да продължим!
— Разбира се, че искам, сестричке. Нали аз ти казах за случая. Но ще го обсъждаме и ще работим по него заедно. Ще трябва да оставим настрана личните си дневни задължения. Искам го толкова…
— Да, да — прекъсна я Мелиса. — Виж, няма нужда постоянно да се държиш като майчица с мен.
— Старите навици трудно се губят.
— Намери ми тази камера.
— Работи с мен — каза Стиви. — Като един екип — предложи тя.
— Като екип — повтори Мелиса.
Цял ден Мелиса Чоу седя в кафявия си микробус, следейки и записвайки всяка крачка на Гуен Клайн: от дома до пазара, и за кой ли път до автомивката.
В късната сутрин Стиви се обади на Мелиса и я информира:
— Един приятел, който води счетоводството на кредитните услуги, казва, че не са давани заеми, нито отпускани кредити на Джо Клайн за купуването на додж 4×4.
— Какво става с камерата, която обеща?
— Слушаш ли ме?
— А колата тяхна ли си е? — попита Мелиса, без да откъсва поглед от стоповете на Клайн.
Стиви саркастично каза:
— Малко е необичайно, една двойка с деклариран доход от шестдесет и седем хиляди годишно.
— Малко необичайно ли? — избухна Мелиса. — По дяволите, това е направо невъзможно. Това си е кола за тридесет и две хилядарки.
— Има и още нещо. Задълженията по кредитните карти на Клайн, които през последните седем години са достигнали почти четири хиляди, са изплатени през последните осем месеца.
— Така че, ако не излезе нищо друго, можем да заплашим семейство Клайн с данъчните.
— Ето сега пак почваш — упрекна я Стиви.
— Просто се опитвам да мисля прогностично.
— Недей. Мисли за това, което става в момента.
— Нали не си от тези, които преследват всички американски мамчета от пазара до…
Тъй като Мелиса така и не си довърши мисълта, Стиви провери дали не се е разпаднала връзката.
— Тук съм — уведоми я Мелиса. — Добре, май изпуснах очевидното.
— Как така?
— Нали ги знаеш онези хитри плакати с много цвят и плетеници, които като ги гледаш достатъчно дълго, изведнъж различаваш триизмерен образ?
— Какво си изпуснала? — попита Стиви.
— Тя си изми колата преди два дни. Чудя се как не съм се сетила? Дойдохме си на думата! За вълка говорим…
— Какво си изпуснала? — повтори Стиви.
— Тя потегля. Трябва да тръгвам — каза Мелиса и телефонът замлъкна.
Шеста глава
Болд седеше на задната веранда. Беше топла петъчна вечер, децата си бяха легнали, прожекционният апарат беше готов, насочен към единствената бяла гладка повърхност — вратата, която някога водеше към кухненския килер. Чакаше Лиз. Вратата бе заключена и боядисана. Напоследък и той се чувстваше като тази врата: затворен, залостен.
Можеше да нагласи прожекционния апарат и в хола. Там имаше стена, голяма част от която беше бяла, ако се махнат картините, рисувани с водни бои, но шумът на барабанната касетка със сигурност щеше да събуди Сара. Тя имаше лек сън, точно като баща си, а ако се събуди, може да минат час или два, преди да я успокоят и да заспи отново. Болд премигна в опит да разгадае тайната на светулките: не можеше да разбере дали наистина вижда светулки, или петната ярка светлина пред очите му са просто още едно доказателство за пълното му изтощение.