Единствената мисъл, която проблесна в съзнанието й бе, че Родригес контролира тези жени чрез страха им. Но той и хората му бяха много по-малобройни. Да разруши властта му, независимо какво ще стане с нея и записа й, бе всичко, което й оставаше. Родригес можеше да им влияе само със страх. Тя имаше много по-силно оръжие.
Оставаха му повече от двайсет стъпала, когато тя приближи парапета и се провикна на перфектен мандарински:
— Сестри мои! Аз съм от американските медии! Полицията е на път! Вие сте свободни!
За стотна от секундата се възцари абсолютна тишина. Родригес спря на място и погледна надолу. Изведнъж духът на всички се приповдигна. Чу се единен вик на свобода. Толкова силен, че чак оглушителен. Толкова възторжен, че Стиви се просълзи. Жените развалиха строя и нападнаха единствения си пазач. В тълпата от жени се чу мъжки писък, ясен шум от чупене на кости, като клонки по време на буря.
По-голямата част от тълпата тръгна към вратата, но някои от тях скочиха на същите метални стълби, в края на които беше галерията на Стиви. Те се качваха бързи като огън при пожар. Родригес зави по стълбите към нея. Сега ги деляха само няколко стъпала. Стиви скочи към люка и побягна по коридора. Камерата се люлееше на презрамката, окачена на дясното й рамо. Проклетата врата се оказа много по-тежка, отколкото очакваше. Тя знаеше, че да заключи тази врата би означавало да повери съдбата на Родригес на жертвите му. Тя дърпаше и дърпаше, като с периферно зрение следеше как нараства фигурата на огромния мъж, качващ се по стълбите. Той знаеше точно какво е наумила. Извика:
— Неее! — прескачайки последните стъпала.
Писъците на въодушевените жени, наелектризирани и пронизващи, изпълваха кораба. Чуваха се от всеки ъгъл. Краката им трополяха по пода. Стиви чу два изстрела, но те се сляха с ужасения вик на пазача. Родригес бе освободил водата, но Стиви освободи прилива.
С последно усилие тя тръшна вратата, която отскочи и не се затвори. Стиви видя четири дебели пръста, натрошени и размазани, вкопчили се в стоманения ръб на вратата, и разбра какво става. Тези пръсти не пускаха, въпреки болката. Появиха се още четири и той я надви със своята мощ, малко по малко увеличавайки процепа.
Стиви удържа още малко и изведнъж отпусна вратата. Родригес, неподготвен за това, изгуби равновесие. Стиви пристъпи напред и го ритна в лицето, чувствайки как се чупят костите и хрущяла на носа му. Шурна кръв. Родригес се търкулна с главата надолу по металните стълби, главата му подскачаше на всяко стъпало.
Там жените го хванаха, стъпкаха го и хукнаха към люка. Следващите спряха и изкараха цялата си злоба върху него. Една жена се набра на парапета и скочи с цялата си тежест на главата му, после използва гърба му за трамплин. Поваленият мъж погледна нагоре към Стиви, погледите им се засякоха, а ударите продължаваха и кръвта шуртеше.
— Не го убивайте! — стреснато извика Стиви на мандарински. Тя погледна надолу към пожълтелите очи. — Къде е тя? Къде е?
Но човек не може да върне прилива. Въздухът миришеше на кръв. Три от жените продължиха да ритат. Челюстта на Родригес се отдели от лицето му като счупен лампион. Той се повлече слепешката, с кървясали и подути очи към долната верига на галерията. Една от жените го отхвърли с пета. После друга. Той извика, когато те откачиха ръката му, вкопчена във веригата. Блъснаха го през парапета и той се приземи на стоманения под със звук на разцепен пъпеш. Това бе последният вик преди смъртта.
Седемдесет и шеста глава
Първоначалният наблюдателен екип на Болд пристигна точно когато нелегалните имигранти се пръснаха да бягат от траулера, кои направо се гмурнаха във водата, кои прескачаха от кораб на кораб. Карнавал на страха, какъвто могат да направят само хора, заключени против волята им. Те отчаяно тичаха към свободата си. Масовата им истерия надвиваше всяка разумна мисъл или план.
Избягат ли тези жени от гробището, те също така ще избягат и от федералните. Теоретично погледнато, детективите Хайман и Рингуолд имаха право да задържат тези жени за разпит. Наложи им се обаче да изстрелят един пълнител във въздуха над водата, за да въведат някакъв ред. Чак тогава, наплашени от стрелбата, няколко десетки жени се проснаха на кея. Мнозина обаче бяха избягали и накараха полицията, бреговата охрана и имиграционните служби да координират действията си в най-голямата хайка за хора в градската история.
Кошмарът, който щеше да се разиграе в Отдела за връзки с обществеността, тепърва се надигаше в тези няколко часа на преследване и накрая щеше да доведе всички участници в сградата на Национална сигурност за спешно събрание.