— Вижте какво намериха момчетата — каза той и протегна мазолестата си ръка.
В ръката си държеше малка касетка, касетка за дигитална видеокамера.
— Това е било зашито в яката на един от ватените елеци. Можете ли да повярвате? Можехме никога да не я открием!
Кугли се задави. Това бе първата му неконтролирана, непремерена реакция.
Болд взе предмета от Принс и го разгледа на лошата светлина.
— Това е дигитална касета. — Той я протегна така, че да я видят, и каза: — Това може да ни разкрие целия случай.
— Можехме да търсим това нещо със седмици и да не го открием. Помислете си само! — продължаваше да се чуди Принс.
Кугли протегна ръка.
— Аз ще я взема, благодаря.
Във въздуха се почувства напрежение, докато Болд задържа касетата.
Ръката на Кугли остана протегната.
— Лейтенант! — заповяда той.
Болд попита Принс за реда и агентът от граничните потвърди, че след като неговите хора са намерили вещественото доказателство, трябва да мине през тяхната система.
— Но това е смешно! — възмути се Кугли и пристъпи напред. Той се обърна към Принс: — Лейтенантът и аз току-що се разбрахме, че това е операция на Имиграционните служби. Всяко доказателство, всички доказателства трябва да минат под нашата шапка.
— Разбрахме се само, че това е въпрос, който вие, агент Принс и щатският прокурор трябва да обсъдите. Полицията се интересува само от стрелбата и убийствата.
— Тогава млъкнете — невъздържано кресна Кугли, — и ме оставете да се разбера с агент Принс. — Той се опита да се усмихне, но нищо не стана, само се озъби.
— Ако има някой, който да има право на тази касета — каза Болд на Принс, — това е госпожа Макнийл. Тя търси тази касета от две седмици. И ако трябва да бъдем откровени, съдебната система така е направена, че въпреки че камерата е наша, интелектуалната собственост, записите принадлежат на телевизията. Колкото по-скоро я предадем на Макнийл, толкова по-скоро всички ние ще разберем какво има на нея.
— В такъв случай ще я запиша на Макнийл, за да ни направи копие — каза Принс. — Някой да има нещо против? — обърна се той към Кугли, който си прехапа езика. — Ще назнача среща за утре, когато всички ще се съберем, за да я изгледаме, всички ние в една и съща стая и по едно и също време. Така никой няма да е изолиран. Нали? Всички ли са съгласни?
Кугли сърдито сключи вежди. Лицето му придоби пепеляв оттенък. Не можеше да спори с това.
— Чудесно — каза Болд. — Според мен е съвсем разумно.
— Това е доказателство, което принадлежи на Имиграционните служби — още веднъж възрази Кугли. — Всичко на този кораб…
— Щом искате да сте в играта, играйте — каза Принс. — Тази вечер, в момента, това е мое. Аз съм с Болд. Аз казвам, че това ще отиде при Макнийл, така че поне да получим копие, което да можем да изгледаме на обикновено видео. Ако искате да ми пречите, ако искате да замразите това доказателство в някое хранилище за собственост, докато съдът реши на кого да го присъди, можете да свършите това сутринта. Но тази вечер то е мое и аз казвам как ще стане.
— Ще видим тая работа — предизвика го Кугли.
— Заповедта за обиск е на мое име, агент Кугли. Тази касета е била намерена на кораб, който е записан като цел на обиска. Всичко това е минало през кабинета на щатския прокурор, който е, ако мога да ви припомня, същият кабинет, в който вие смятате да се оплачете. Не сме ли от една страна? Всички искаме да пратим на топло лошите момчета! Не ми пречете в това!
Бледото лице на Кугли стана алено.
— Ще видим.
Той профуча покрай Болд, ядът му се развяваше след него като опашка.
Седемдесет и седма глава
Стиви Макнийл се вглеждаше в образа на видеомонитора в апаратната на Кей Ес Ти Ви. Тя погледна през звуконепропускливото стъкло към новинарското студио, където бе прекарала последните няколко години от живота си. В студиото беше сравнително тъмно, светеха само няколко странични лампи, колкото някой да не се спъне в кабелите. Това място й изглеждаше някак чуждо. Не беше сигурна дали някога пак ще седне на този стол.
На монитора се виждаше също толкова тъмната нелегална фабрика — „робски кораб“, както го бе кръстила местната радиостанция — име, което явно щеше да си остане. Тежеше й мъката, преследваше я чувство на вина и си помисли, че в три часа сутринта телевизията е самотно, дори донякъде страшно място. Нощният пазач обикаляше сградата и на всеки половин час проверяваше как е Стиви, но това не помагаше много за страховете й. Нямаше да й е по-добре и в хотела, поне не докато е сигурна, че с Болд са оправили всичко. Не можеше да спи.