Тя й донесе плетен вълнен пуловер и й помогна да си го сложи на изтънелите до кокал рамене. Потупа я по бузката с опакото на ръката си и каза:
— Обичам те, малка сестричке — както правеше това по много пъти всеки ден.
Любовта беше лекарството, което щеше да я излекува. Стиви знаеше, че е така. Вярваше в това.
— Тук си в безопасност — каза с буца в гърлото си.
Мелиса се протегна, хвана ръката й и я сложи в скута си. Стиви падна на колене, сълзите й потекоха, защото такова нещо се случи за пръв път. Не беше кой знае какво, но за Стиви означаваше повече от всичко. Тя прошепна на жената в люлеещия се стол:
— Всяко пътуване започва с първата крачка. — Никаква реакция. Нищо.
Стиви нежно залюля стола. Струваше й се, че на Мелиса й харесва. Не беше сигурна. Беше й неудобно да седи на колене, но не вдигаше ръката си от скута на сестра си. Захватката на Мелиса бе слаба, но все пак беше някакъв знак на желанието й за живот. Стиви не помръдваше. Почти не дишаше.
Слънцето приличаше на жълто око, после започна да жуми до смрачаване. Краката на Стиви отмаляха от коленичене, а ръката й се обезкърви там, където доскоро бе изтръпнала. Но тя не помръдваше, не говореше. Свечери се.
— Първите звезди са най-ярки — каза Стиви.
Нищо. Никаква реакция.
— Колкото и да се задържат — прошепна тя.
Пак нищо.
Луната над тях изгря и започна да хвърля сенки по дърветата. Спътник прекоси небето. Стиви наблюдаваше как очите на Мелиса го следят. После забеляза, че столът се люлее, но тя самата не бе го помръднала.
— Ще приготвя вечерята — каза тя и с нежелание освободи ръката си.
Щяха да имат възможност да се държат за ръце още много пъти, беше сигурна в това. Тя се изправи, изтръпналите й крака едва я държаха. Прекоси верандата, подпирайки се на стената. Не беше в състояние да откъсне поглед от бавно поклащащия се стол. Само преди месец поклащащ се така стол не би означавал нищо за нея.
Човек винаги се учи.
Осемдесета глава
Болд се мушна в леглото, убеден, че жена му е заспала. Чувстваше се изтощен до крайност, но мозъкът му продължаваше да работи. Не знаеше дали ще успее да заспи.
— Нямам нищо там — каза Лиз.
— Къде? — попита той, очите му още не бяха привикнали към тъмнината.
— В тестовете. Получих ги, отрицателни са.
Болд светна нощната лампа. И двамата с Лиз зажумяха. Той пак я изключи.
— Направила си си тестовете?
— Нали са важни за теб.
— Но нали говорихме за това. Решихме, че…
— Трябва и двамата да смятаме, че решението е правилно.
— Отрицателни, значи — повтори той. Не можеше да повярва, че чувства такова облекчение. И изведнъж се почувства обременен от това чувство на облекчение.
— Това ще ти спести цялото чудене.
Очите му започнаха да различават нещата в стаята. Той се завъртя и позна силуета й.
— Да. Така е, признавам.
— Можем да имаме различни вярвания — каза тя. — Няма нищо грешно в това.
— Чувствам се като насилник.
— Не трябва.
— Но е така — каза той. — Толкова ти се възхищавам. — Той я прегърна и думите му заседнаха в гърлото. — Тази твоя увереност, тази убеденост. — Той се притисна към нея, но тя остана да лежи по гръб с лице към тавана.
— Не мога да те карам да се промениш. Не беше правилно от моя страна, съжалявам.
— Аз трябваше да се накарам — прошепна той.
— Да, но чак когато си готов. И само ако наистина си готов.
— Смяна на верите — прошепна той, припомняйки си какво му беше казала Дафни. — Не знам дали мога да се променя така.
Тя се завъртя с гръб към него, но така, че тялото й докосна неговото, така че да чувстват топлината един на друг. Той сложи ръката си върху нея и я придърпа.
— Чудесно е — каза той, имайки предвид тестовете, но изведнъж му се прииска Лиз да си помисли, че е имал предвид нещо повече.
Тя напипа ръката му и преплете пръстите си с неговите.
— Искам да разбера — каза той.
— Не е нещо, което можеш да разбереш — отвърна тя. — Това е нещо, през което преминаваш. Нещо, към което се отваряш. Трябва да го оставиш да си върви и същевременно да го запазиш за себе си.