— Може би затова ми е толкова трудно.
— Може би — допусна тя.
— Не искам да го пусна да си върви — каза той и силно стисна ръката й.
Тя заспа първа. Дишаше равномерно, ребрата й се повдигаха и пак се отпускаха на ръката му. През тялото й премина лека тръпка, после отново се отпусна в дълбок сън. Спокойното й дишане бе единственият звук.
Болд задряма след малко, надвит от тежката умора.
— Пускам го да си върви. — Това бе последната му съзнателна мисъл, преди тъмнината да го поеме и той да намери няколкочасов покой.