— Трябва да има наредба за това.
— Винаги си оставаш ченге.
Той зареди касетката с диапозитиви от някогашна тяхна ваканция.
— Ако твоят дядо не беше прекосил океана, сега нямаше да сме тук — каза тя.
— Точно това не ми дава мира. Ако тези жени бяха оживели… Тогава поне за малко щяха да имат законен шанс за свобода.
— Те са открили друг вид свобода — каза тя.
Нямаше да й се поддаде. Нямаше да подеме тази тема за нищо на света.
Седма глава
— Какво знаем вече? — попита Болд Ла Моя още преди да е седнал.
Кабинетът на Болд бе превърнат на картинна галерия, като в момента изложбата бе на рисувани с пръст картини и картинки от дъщеря му Сара и сина му Майлс. Той ценеше всяка една от рисунките, беше измислил названия на повечето от тях; учените грешат, че земята се върти около оста си, тя се въртеше около двете му деца.
— Разследвах тази материя. Прекарах уикенда с докери, митничари и с моя човек в жълтите страници. Това е да си сержант. Когато стана лейтенант, поне ще си върна уикендите.
— Дай за ватата — каза Болд.
— Ъхъ, балите бяха изнесени от контейнера заедно с труповете — отвърна Ла Моя.
— Няма документ, който да показва, че е бил натоварен. Нито пък някъде е записан номерът на контейнера. Никъде не е записана и компанията, която го изнася — предложи самоуверено Болд.
— Две верни предположения, две от три — не е зле, серж.
— Къде не уцелих?
— Официално няма компания, която да отговаря за контейнера — поправи Ла Моя. — Наистина, никакъв документ. Но неофициално? — Когато Ла Моя познаеше нещо, което всъщност се случваше често, той се наслаждаваше на успеха си, разтягайки го във времето точно като дете, което разказва току-що научен стар виц. Бърни Лофгрийн от съдебната лаборатория имаше същия лош навик да проточва в десетминутна лекция нещо, което може да се каже с едно изречение. Болд спокойно го чакаше да се изкаже. — Когато предприех идентифицирането на този контейнер, реших да се заема с това сериозно. Меко и нежно… нищо припряно. Това си е цяло изкуство, както знаеш — каза той, очаквайки комплимент.
— Ъ-хъ — съгласи се Болд.
— То е като да правиш любов: започваш бавно и полека и оставяш нещата да се развият от само себе си.
— Опитай да стигнеш до въпроса по някое време днес, ако е възможно.
Ла Моя дори не трепна. Той беше на сцената, той играеше. Нищо не би могло да го отклони.
— Така че вместо да го правя на голям въпрос, просто пуснах слуха, че се интересуваме от поръчки за вата, докарана с контейнер. Разбираш ли? Вече знам, че не е Еди Бауер, защото вече го проверих. Мамка му, тогава кой може да е?
— Джон! — Болд предупредително повиши тон.
— Нямам доносник, серж, нямам си славейче. Да имах свестен доносник, можех да направя чудеса с него, разбираш ли? „Ще те пуснем от затвора ей така“ или нещо от този род. Разбираш ли? Тогава можех да изнамеря някое име, някаква връзка, нещо достатъчно твърдо, за да им стъпя на врата. Разбираш ли? — Той млъкна. Млъкна и застана в очакване на някаква реакция от страна на лейтенанта, който седеше с такова безразличие, че някой страничен наблюдател би си помислил, че е умрял на стола си. Болд не желаеше да участва в представлението и не помръдваше. Чакаше. Ла Моя обмисли всичко и накрая разбра, че ще му се наложи да заговори пръв. — Част от мен си мисли, че ще трябва да се свържем с ВР, преди те да са ни потърсили. Да им спестим главоболията.
ВР — Вътрешно Разузнаване — са два инициала, от които дори и най-честните полицай ги побиваха тръпки. ВР можеше да блокира кариери, заплати, да предизвиква цели месеци консултации с преработили се прокурори или беседи с адвокати в полза на благотворителното полицейско общество — профсъюза. Предложението на Ла Моя означаваше, че накъдето и да се обърнат, това би могло да им причини вреда. Намекът беше ясен — става дума за организирано престъпление.
Корупцията вилнееше из полицейски управления и други държавни организации като грип, предаваше се от човек на човек, без значение на ранг, раса или пол. Както при всяко заразно заболяване, когато размерите му станат епидемични за дадена популация, и тук се взимаха мерки за елиминиране или поне за намаляване на влиянието му. Винаги се намираха няколко черни овце, за да изперат пешкира, докато останалите се покриват още по-дълбоко.
В течение на своите двайсет и нещо години служба Лу Болд внимателно избягваше и никога не се поддаваше дори и на най-малките съблазни, които не са рядкост в работата му. Винаги беше нащрек, бдителен и внимателен. Никога не би предал някой колега на ВР-то, но също така и не би толерирал компромиси в полицейската работа. Умишлено избягваше контакти с хора, за които се знаеше, или поне се подозираше, че имат връзки с организираната престъпност. Сред тях бяха и няколко политици, както и негови началници от сиатълската полиция. Появеше ли се и намек за някого, Болд мислено си го добавяше в списъка.