— Между другото се чух с Пеги снощи. Обади ми се в бърлогата, разбираш ли? А това означава, че е издирила номера ми по телефонния справочник, защото аз никога не съм й го давал.
— И, естествено, се е обадила от телефона до леглото си, а?
— И какво мислиш, че иска, ако не да уреди среща между теб и Мама Лу, а?
— Мен?
— И аз така реагирах.
— И Мама Лу?
— Точно така.
— Мамка му — нетипично за себе си изруга Болд. — Защо съм й притрябвал? — възрази той.
— Не мога да ти отговоря. Но предполагам, че щом тя го е намислила, ще го направи.
— Идваш с мен.
— Не съм поканен.
— Няма значение. Когато сме двамата в екип, подходът се променя — отсъди Болд. — Разбира се, ако нямаш нищо против. Не те карам насила, Джон. Не искам да те забърквам в нещо… нали знаеш?
— Да, знам. Няма проблем. Щом искаш да съм закачен за теб, така да бъде.
— Може и двамата да ни закачат — злокобно предупреди Болд.
Двама жилави и гъвкави мъже стояха пред корейския магазин за зеленчуци и пушеха цигари без филтър, които миришеха по-скоро на жертвени клади. Двама мъже, които не отиваха никъде. И двамата носеха шушлякови анцузи, които зашумолиха, когато мъжете последваха Болд и Ла Моя в магазина. Една чайка над тях, заклещена между сградите, се оплака за нещо на висок глас. Интернационалният район бе един квартал от около четирийсет сгради на юг от центъра на града и на запад от индустриалните зони, които граничеха с изпитателните площадки на Боинг. Скучна архитектура и евтин паркинг. Единственото забележително нещо на квартала бяха енергичните му хора.
— Аз съм Ла Моя — представи се сержантът, като се обърна да поздрави посрещащата ги делегация. — Това е Болд. Тя ни чака.
Лицата на тези хора бяха спокойни и безизразни. Един от тях кимна, но вратът му се оказа направо дървен, така че жестът му по-скоро заприлича на поклон.
Болд отвърна на кимването.
— Това се отнася само за японците, серж, тези тук са китайци — през зъби процеди Ла Моя.
В магазина миришеше на джинджифил и сгорещено олио. Вътрешното оформление по всички параграфи нарушаваше противопожарните наредби, навсякъде имаше завеси и хартиени изделия, допиращи се до стогодишния ламаринен таван, където инкрустиран с прах вентилатор бавно влачеше след себе си опашки от разкъсана паяжина.
Преведоха ги през претъпканата до невъзможност касапница, където една кльощава, приличаща на скелет баба размахваше като брадва китайски нож над половин теле. Тя беше сбръчкана и съсухрена, но усмивката й ги заля с любезност, а очите й флиртуваха.
— Май те хареса — каза Ла Моя, докато се изкачваха по скърцащи дървени стълби към някакво тъмно помещение.
— Надявам се — отвърна Болд, неподготвен за последвалата гледка.
Мама Лу бе с размерите на Орсън Уелс. Бе облечена с ярка червена домашна рокля, пищната й черна коса падаше до кръста. Заобиколена с купища книги, тя седеше в едно кресло в светлината на лампион, който повече приличаше на сешоар от фризьорски салон. До нея имаше черен телефон с шайба. Жълтеникавите щори бяха спуснати, за да не позволяват на слънчевата светлина да прониква, климатикът непрекъснато се трудеше на единствения неприкрит прозорец, през който се виждаше заливът Елиът и островите под него.
Мама Лу — бърза като жабешки език — бръкна с пръсти в чаша с вода и си сложи ченето, преди гостите да й се представят. Когато заговори, баритонът започна да извира някъде изпод гърдите й, които се простираха пред нея като континентален бряг. Съдейки по гласа й, беше пушила дълги, дълги години. Може би все още не ги беше отказала, освен ако зелената кислородна бутилка в ъгъла не беше само за украса.
— Оказвате ми чест с това посещение — каза тя на сносен английски.
— Казват — започна Болд, — че семейството на мис Лу е много голямо: за много хора майка, приятелка за всички. Имате значителен принос за нашата Полицейска Атлетическа лига, за пожарната и за болниците, и за всичко това градът и гражданите му са изключително благодарни.
— Всички ние сме едно голямо семейство, да?
— Бих искал всички да се замислят за това семейство толкова, колкото вие, госпожо.
— Я Моя, ти си приятел на Пеги Уон.
— Да, мис Лу.
— Тя казва ти честен човек. Този човек с теб, господин Бот, той честен човек?
— Най-честният и най-добрият човек от всички, които познавам.
— Това е достатъчно, Я Моя.
Ла Моя кимна лекичко.