Втора глава
Във вторник вечерта, на 10 август, когато опашката на тайфуна Мери се превърна в нещо като стремителен порой, някакъв ръждив оранжев контейнер се появи в пенливите зелени води на залива Пъджет. Забелязан бе от помощник-пилота на тестов полет на Боинг, връщащ се от зоната за тестове, който веднага съобщи за него на бреговата охрана. Оттам побързаха да открият осиротелия контейнер заради опасността, която представляваше за корабоплаването, особено с настъпването на нощта.
Изгубените контейнери не бяха рядкост в пролива. Наричаха ги „метални айсберги“. Този път случаят се оказа различен. След като патрулната лодка приближи частично потъналия контейнер, отвътре се чуха човешки възгласи. Незабавно беше изпратено съобщение на полицейското управление в Сиатъл.
Пианото звучеше по-хубаво от всякога. То доживяваше дните си в един пропит от пушек комедиен бар, където никой не му обръщаше никакво внимание, освен едно ченге от отдел „Убийства“, което в момента седеше на табуретката пред инструмента. Огромните ръце на полицая с масивни пръсти извличаха от него ритъма на „Тъжния монах“, който звучеше сърдечно и скръбно, точно както трябва да звучат джазът и блусът. Лу Болд изпълняваше мелодията без предварително обмисляне и подготовка, и в нея звучаха мъките на четиридесетте странни години от живота му, изпълнени с работа на ръба на смъртта.
Болд бе посветил интерпретацията на жена си и приятелите си, които седяха на една от масите. Ако петгодишният му син и тригодишната му дъщеря бяха там, то на тази маса щяха да са се събрали всички и всичко, които означаваха нещо за него: Елизабет — неговата любима, съпруга и партньорка; доктор Диксън — областният съдебен лекар, негов приятел през повечето от двадесетте и кусур години, които Болд прекара в полицията на Сиатъл, Джон ла Моя — заел сержантското място на Болд в отдел „Престъпления срещу личността“, Боби Гейнис — първата жена ченге в екипа, Дафни Матюс — съдебен психиатър и негова сърдечна приятелка, и Бърни Лофгрийн — лаборант с очила тип „кока-кола“ и гръмогласен, натрапчив смях.
На Болд не му се налагаше да играе някакво настроение. Лиз страдаше от болестта на Ходжкин вече цяла година, но напоследък се чувстваше по-добре и тази вечер песента на Беър Беринсън „Шегувам се с теб“, която Болд изпълни, се превърна в импровизирано тържество на напредъка й. Това бе изпълнение, което само съпругата на ченге би могла да понесе, и което само Лиз би могла да хареса. Черният хумор бе начин на живот в тази компания, и въпреки че Лиз не успяваше да се впише напълно в нея, все пак тя ги възприемаше като част от семейството.
Компанията си позволяваше шеги относно вида й, когато косата й бе окапала по време на лечението, или пък с пушената храна, която ядеше, за да събуди апетита си. Всъщност, никой не говореше за нищо друго. Никой не споменаваше, че новата работа „на бюро“ е голям проблем за Болд, че той копнее за възможността отново да сложи чифт гумени ръкавици и да излезе в акция. Никой не повдигаше въпрос и за това, че за лекарите на Лиз нейното оздравяване бе както неочаквано, тъй и необяснимо. Все пак те не препоръчваха да се отваря шампанското поне още три до пет години. Но самата Лиз бе спокойна: тя благодареше на Бога за излекуването си; Болд се въздържаше да казва каквото и да било по въпроса. Той чувстваше, че те с Лиз все още могат да намерят равновесната си точка, но и за това не му се говореше. И така, тази вечер никой за нищо не говореше. Шегуваха се. Пиеха. После пак пиеха.
Пейджърите записукаха, и хоровото им изпълнение заприлича на комедиен скеч, с тази разлика, че всички веднага разбраха, че трябва да е нещо сериозно, след като едновременно викат лаборанта, съдебния лекар и екипа от отдел „Убийства“.
Ла Моя затвори с прещракване клетъчния си телефон и каза:
— Става въпрос за корабен контейнер. Потъва в пролива. Отвътре пищят хора. Бреговата охрана го тегли към сушата.
— Все пак са живи — отекна гласът на Лиз, която наблюдаваше как всички, освен Дафни Матюс затърчаха към изхода. Тези думи за нея означаваха много повече, отколкото за който и да било друг.
Лиз учудено погледна Дафни за това, че остана.
— Нямат нужда от мен — обясни Дафни.
— А аз имам — отвърна Лиз и потъна в мълчание, с което едновременно обърка и заинтригува Дафни.
Собственикът на клуба, Беър Беринсън пусна уредбата и след секунди рок музиката се сблъска с настроението, оставено от пианото на Болд.