— Първо е забелязан тук, после е открит тук — каза той и помръдна пръста си с един инч на запад. — Повърхността му е била изложена на вятър, тегло и скорост, както и на различни течения, които се отразяват на курса му. Не мога да ти дам точното място, тъй като имаме неизвестен промеждутък от време от около четири часа, за които ще трябва да поработим. Но това, което мога да направя, е да се върна назад около шестнайсет до двайсет и четири часа преди да е бил забелязан, за да предположим първоначалното му положение. Имаме сателитни снимки от бурята, метеорологичната станция прави замервания на ветровете на сушата, имаме и графики на прилива, както и информация за настоящата дълбочина във всички точки. Много данни.
— Тогава значи, ако взема списък на всичките товарни кораби, които са акостирали двайсет до двайсет и четири часа, след като този е бил забелязан…
— А това може да стане чрез пристанищните власти — предложи Рътлидж.
— … и ти можеш да ми дадеш приблизителното местоположение, където вероятно е станал трансферът, тогава може би ще успеем да познаем кой от пристигащите в пристанището товарни кораби е бил в тази част на залива по това време — довърши мисълта си Болд.
Рътлидж кимна и каза:
— Откакто работихме за последно заедно, компютризирахме голяма част от данните. Спомняш ли си онзи модел в Научния център?
Преди няколко години Болд си загуби цял следобед да проверява предложенията на Рътлидж за работен модел на пролива Пъджет, който да дава информация за нивото на водата и за нейната соленост. Работата на Рътлидж се оказа безпогрешна.
— Разбира се, че си спомням.
— Вече го няма. Сега всичко е качено на компютър и е много по-прецизно. Групата, работеща по компютърния анализ, сигурно може да ни даде точния курс, който контейнерът е изминал. — Той показа едно място с течения на картата. — Моето предположение е, че трансферът е станал някъде тук. — Той се обърна към купчината томове, натрупана до бюрото му, свери отново нещо с картата на стената и избра третата книга от купчината. Книгата съдържаше множество страници с компютризирани карти с отбелязани на тях дата и час, изпъстрени с извити стрелки и цифри, които ясно показваха настоящата посока на теченията и скоростта им. Рътлидж няколко пъти прави справка с таблицата на стената, след което прелисти още няколко страници. После нарисува плавна линия с кривия си показалец, дръпна си няколко пъти от разпалената лула така, че тя подсвирна и заключи: — Някъде тук, предполагам. — Отиде до таблицата на стената и заяви: — Ще зададем на компютрите да изчисляват данните в реално време, а за по-голяма прецизност можем да вземем под внимание и вятъра. — Рътлидж важно потупа таблицата. Той беше от една ера, и с една такава нагласа на ума, че да не оставя всичко на компютрите. — Но който и кораб да е изгубил контейнера, какъвто и глупак да е капитанът, който е решил да го направи в това време, при всички положения това е станало тук. — И той нарисува една дъгичка, доста далеч от предположенията на Болд. — Трябва да е бил поне на миля разстояние от корабните линии.
— Това дава ли ми поле за работа? — на глас се зачуди Болд.
— По бордовия радар! — внезапно му просветна на Рътлидж. — Пристанищните власти трябва да са го засекли с радара, пък и в нощ като тази със сигурност капитаните на останалите кораби са го засекли. Трябва да поговориш с дежурните на транзитните кораби: те трябва да са наблюдавали внимателно, особено след като плавателният съд е бил извън маршрута, трябва да е възбудил любопитството им. Нощ като тази се помни, повярвай ми. Дежурните… — той млъкна, за да си дръпне от лулата, — ще ти кажат кой и какво, дявол да го вземе, е търсил там.
Десета глава
Мелиса се изправи пред всепоглъщащата тъмнина и започна да се придвижва напред внимателно като слепец. Това вече не беше обикновено изпълнение на професионалните задължения. Цялата работа се бе превърнала за нея в мисия, така че, когато се движеше бавно и безшумно в тази тъмнина, със стомах, свит на топка и подгизнала в пот от нерви, тя все пак изпитваше задоволство от действията си.
Сивата паст на някакъв вход се отвори пред нея и тя предпазливо се запъти към него. Напредваше стъпчица по стъпчица, прехвърлила през рамо каишката на камерата. След този отвор следваше наклонена надолу конвейерна линия от стара черна гума, която ужасно миришеше на кисело и явно не се използваше поне от десетина години. Мелиса, която бе висока не повече от метър и половина, се сви на топка и се шмугна през отвора надолу по конвейера. Изнервящият шум от машините ставаше все по-силен и по-силен, все по-близък и по-близък. Страхът й се прояви като остра болка в слепоочията. Той бе породен не само от съзнанието за опасната ситуация, в която е попаднала, но и от това, че бе директно игнорирала инструкциите на Стиви да й се обади. Въпреки че Мелиса понякога се държеше нетърпеливо със Стиви, тя все пак напълно се доверяваше на инстинктите и опита на по-голямата си „сестра“. Някъде дълбоко в себе си тя се почувства като дете, което не слуша родителите си. Сега вече знаеше, че е трябвало поне да остави съобщение на телефонния секретар на Стиви, да й съобщи къде се намира и какво смята да предприеме. Това дразнещо чувство, че не постъпва правилно, продължаваше да я човърка, докато звуците от машините ставаха още по-силни, пространството в конвейера по-тясно, а въздухът по-сгъстен.