Стиви седна на стола си в студиото, който леко пружинира при сядането й. Прегледа розовите страници с текста за информационната емисия на новините „Четири в пет“, но някак си не можеше да се концентрира и непрекъснато забравяше докъде е стигнала.
— Трийсет секунди! — викна студийната директорка.
Всекидневният ритуал, познат до втръсване, в този ден й се струваше абсолютно неестествен. И всичко това заради упоритото мълчание на Мелиса. Стиви беше едновременно сърдита и притеснена. Колкото и да живееха независимо една от друга, те винаги поддържаха тясна връзка помежду си и никога не нарушаваха това неписано правило. Никога. Това, което ставаше сега, означаваше едно от двете: или Мелиса заявяваше за новия начин на живот, който си е избрала, или наистина беше в беда.
Това, което най-много притесняваше Стиви, бе нетърпеливата амбициозност на Мелиса. Винаги се състезаваше с успеха на Стиви, винаги се надяваше да намери тази искра, която професионално ще я издигне от търсена понякога до незаменима. Стиви се обвиняваше както за това, че бе окуражила Мелиса да разрови историята, така и за това, че й даде дигиталната камера, без да разбере каква тайна мисия всъщност е планирала. Ако Мелиса беше заета с разследването на историята с нелегалните имигранти, нямаше смисъл Стиви да вдига на крака властите по повод на едно неизпълнено обещание за обаждане. Искаше да изпробва собственото си търпение, но някак не й идваше отръки. Тя имаше нужда да контролира положението, а Мелиса й бе отнела тази възможност.
— Петнайсет секунди остават! Госпожо Макнийл, тук ли сте?
Стиви сложи професионалната усмивка на лицето си и прегледа още веднъж текста.
— Десет… девет…
Стиви реши да даде на Мелиса още една нощ. След това при всички положения трябваше да се информира полицията.
— Четири… три… две…
Червеният диод в горната част на камерата светна точно пред очите й. Стиви чу собствения си глас да чете редовете, но нямаше и най-малката представа какво казва.
Дванадесета глава
Времето течеше непоносимо бавно за човека, седнал на задния ред в едно окадено кино. Огромният мексиканец до него шумно си издуха носа и хвърли кърпичката си на пода. Самото присъствие тук, до този индивид бе голям риск и той бе дошъл, само защото му изглеждаше неизбежно.
— Е, какво толкова важно има? — попита той Родригес.
— Не ми излиза бройката.
— Някои са избягали?
— Имаме една в повече.
— В повече?
— Нали това казвам — отвърна другият. — Разбирам да имаше някоя избягала, нали знаеш. Но това?
— Грешно си ги преброил.
— Броих ги шест пъти. Една е в повече. — Гласът на Родригес бе груб и дрезгав. Той непрекъснато смъркаше и преглъщаше храчките си, издавайки отвратително просташки звуци.
— Е, сбъркал си.
— Не съм — отрече Родригес.
— Абе, ти чуваш ли се какво говориш? Китайки ли са?
— Да.
— Съблече ли ги?
— Естествено.
— И са обръснати?
— До последното косъмче.
— Значи си сгрешил в броенето. Това е единственото обяснение.
— Защо тогава не сбърках миналата седмица? Преброих ги шест пъти.
— Това вече го чух.
— Значи вече го знаеш.
— Е, сега вече знам. — Новината го разтревожи, но не искаше Родригес да разбере за това. Беше си му задължение да се тревожи, Родригес през повечето време само изпълняваше каквото му се каже. Имаше грешка в описа, просто е, като бял ден. — Може да е някоя от тези в карантината… може това да ти е объркало сметките — предположи той.
— Преброих и тях. Казвам ти, миналата седмица ги броихме и всичко си излезе точно.
— Използвай си славейчетата, портите. Виж какво ще откриеш.
— Това правя.
— Кажи на момчетата да си отварят очите на четири.
— Казах им.
— Ами кажи им пак тогава — отряза той и веднага съжали за тона си. Той не би му помогнал да разкара Родригес.
Големият мъж отново кихна. Този път съвсем забравил за кърпичката.
Тринадесета глава
Четвъртък, 20 август
3 дни от изчезването
Болд се вкопчи в белия гумен край на „Бостънския китобоец“ — малка плоскодънна лодка от фибростъкло, която се използваше от пристанищните власти. Ла Моя въобще не направи такъв жест, тъй като беше израснал на брега на залива Нарагансет.