— Майкъл Джордан! Ето това е играч! — направи пауза, — и все пак Сийн Кемп стреля по-добре.
— Няма начин! — възрази младежът.
Болд дори не премигна, а само каза:
— Кемп стреля, а Джордан го изпусна.
— Той най-добър играч… — Момчето се усети, когато Болд не си сдържа усмивката.
— Знаеш ли, че отказът да се сътрудничи на полицията се смята за престъпление тук? Можех вече да съм те заключил.
Очите на момчето се разшириха и той поклати глава, сякаш нищо не разбираше.
— Да не мислиш, че ще кажа на останалите? Това ли е? Да не мислиш, че ще им кажа нещо? Че каква полза имам аз да излагам на опасност един възможен свидетел?
— Аз свидетелства нищо — отвърна младежът.
— Ти си матрос. Така пише тук. Прекарал си последните три седмици на палубата. Хонконг. Хаваи. Три седмици с този контейнер. Знаеш за кой говоря.
Горната устна на момчето потрепери, когато той каза:
— Пътуване отне повече от очаквано. Бурята.
Сега на Болд му се изясни откъде идваше това недохранване и обезводняване.
— Колко повече от очакваното?
— Нормално десет дни, този път — двойно.
— А хората в контейнера?
Момчето поклати глава.
— Мога да те задържа тук, в Сиатъл. Корабът ще потегли без теб.
— Ние хората нищо не може направихме. Той беше захлупен.
— Заключен?
— Да, заключен.
— Но ти не ги ли чуваше?
Младежът подозрително го погледна и отново даде познатия отговор с поклащане на глава.
— Имаме закони за лъжа пред полицията.
— Ние чухме ги. Беше лошо, всички плачат. Заключено — призна той. Прекръсти се.
— Ами храна? Не ги ли хранехте?
Младежът отново отрицателно поклати глава.
— Вода?
Същата реакция.
— Но вие ги чувахте! — притискаше го Болд, припомняйки си пронизителния рев и вой. — И нищо ли не направихте?
Матросът го погледна изпод силно сключените си вежди, още по-изразителни от обръснатата му коса. Той измънка:
— Капитана.
— Да — рече Болд, хващайки се за това, — капитанът.
Капитанът, който без съмнение бе взел подкуп, капитанът, който имаше връзките да уреди трансфера, всемогъщият капитан.
— Платили са ви повече заради този контейнер.
Момчето се ядоса.
— Колко пъти си го правил досега?
— Не, не и аз. Другите, да. Не и аз. Това ми е първото пътуване с „Визаж“.
— Без храна, без вода. — Болд се поколеба. — Умрели са хора. Трима души са умрели. Разбираш ли?
Леко кимване, първото му утвърдително кимване.
— Убийство. Разбираш ли какво значи „убийство“?
Паника в очите. Устни, влажни от нервния език. Едва забележимо кимване.
— Арестувам те — каза Болд.
— Не! — извика момчето.
— Капитанът…? — предположи Болд.
Колебание в очите. Напрежение в гръбнака. После отпуснати рамене на капитулация. Младежът измънка:
— Капитанът не дава отвори контейнер. Той казва „Море прави трикове с ушите“.
— Това са кървави пари — каза Болд. — Разбираш ли?
Кимване.
— Затвор — каза Болд.
Кимване.
— Капитанът, той не говори с вас.
— Ще я видим тая работа.
— Той няма говори. Не. А аз? Аз не говори против него. Затвор? — Той сви рамене. — По-добре, отколкото да говориш срещу този капитан.
Болд си представи един екипаж, който бе „изгубен в морето“. Представи си телата им, изчезващи в тъмнината, и една ръка сред вълните, протегната за помощ. Екипаж, предан на капитана си заради по-високото заплащане на труда им, а също и от страх. Мълчалив капитан. Болд се чувстваше като пред каменна стена.
— Кажи ми нещо за трансфера по време на бурята. Нещо се е объркало. Кажи ми за това.
— Лошо море.
— Твоите хора ли изпуснаха контейнера?
— Ние хора? Няма начин! Другите от шлепа. Капитанът на буксира има мозък на бебе. Не може задържи контейнера. Тяхна кула, не наша! Те изпуснаха този край, не ние!
— Техният кран ли? — попита Болд. — Това ли имаш предвид под кула? — Той демонстрира с жестове, но най-накрая все пак му се наложи да рисува с химикалката.
Матросът оживено закима:
— Кран на шлепа.
— Да, разбира се. — Болд се зачуди колко ли комбинации от кранове и шлепове са виждали тези хора. Той видя една малка възможност за разследване. — Нещо с крана ли е станало?