— Въпреки това ще ги вземем — убедено каза Болд. — Намери си съдия, на който да му предстоят избори. Кажи му да измисли нещо по въпроса.
— Загуба на време — каза Ла Моя.
— Добре, значи си работим по крановете — съгласи се Болд. — Мама Лу е бизнесдама. Знае кога да си изреже загубите. Не би искала да влачим до тук всеки член от бандата за разпит. Това би я накарало да изглежда слаба.
— А освен това тя реже глави, серж — предупреди Ла Моя. — Или поне войниците й го правят.
— Уреди ми среща — поиска Болд.
— Не мисля, че е много разумно — възрази Ла Моя.
— Уреди я — твърдо повтори Болд.
Произведението на изкуството изшумоля, когато Ла Моя излезе.
— Наблюдението се одобрява — каза Болд на Гейнис. — Отработете го със специалните части.
— Благодаря, лейтенант.
Болд се поколеба и попита:
— Как се оправяш… с тези слухове?
— Добре.
— Сигурна ли си?
Тя сви рамене.
— Чувствам се като обсадена. Стават едни неща… обвинения. Аз ги уреждам. После идва друго. Да видиш какви погледи ми хвърлят…
— Нали знаеш, че си защитена? — попита той. — Губернаторът подписа проектозакона и го приеха.
Този коментар явно я наскърби. Болд бързо добави:
— Нямах предвид…
— Напротив, точно това имаше предвид — разсърди се тя и стана от стола си. — Естествено, че това имаше предвид! — Тя се врътна и решително излезе от кабинета.
Осемнадесета глава
Мама Лу седеше на същия трон с облегалки за ръцете, както при първото им посещение. Само дрехата й се бе сменила: воал с черна бродерия. Носеше го увит около себе си като черен пешкир. Дългата й черна плитка падаше на раменете й тежка като конска опашка.
Ла Моя искаше да дойде с него, но Болд му отказа, защото не искаше да създава впечатлението, че ходят на акция при нея.
Той изчака подходящия момент за уводното си изречение:
— Вашето влияние както на бизнесдама, така и на приятел на този град се разпростира надлъж и шир. Не, не клатете глава, и двамата знаем, че това е истина. Да предположим, че някой в този бизнес реши да внесе малко имигранти и при това да не рискува като разтоварва стоката си на брега, но да осъществи трансфера в морето. За да осъществи тази операция успешно, на този човек ще му трябват буксир, шлеп и кран. Ние, полицията, сме идентифицирали една компания, която изглежда абсолютно подходяща за целта. Нашият проблем е, че лицето, което смятаме за отговорно за даването на крана под наем, нещо не се появява на работа.
— Аз притежавам само няколко скромни магазина за зеленчуци, господин Бот…
— Както и няколко обществени перални, кино, компания за лимузини, хотел…
— Само малко инвестиции! Кой вярва на банките в наши дни?
— „Оборудване Гарибалди“, фирмата за даване под аренда. Управителят се казва Зулия. Ако можеше да се окуражи да сътрудничи на полицията…
— Като добър гражданин — пробва се тя.
— Да, и от добро сърце, тогава това би ни спестило отварянето на финансовите сметки на компанията, проследяването на пари в брой, плащанията.
Веждите й се сключиха. Тя се наведе напред, макар и почти незабележимо. Хвана плитката си с двете си подпухнали ръце като да беше въже на камбана.
— Наистина няма смисъл финансовите ни експерти да преглеждат всяка дребна сметчица — каза Болд.
— Само глупак би си помислил, че като настъпи дракона, ще го убие.
— Дракон, с главно Д ли? — зачуди се той. — За да убиеш дракона, трябва или да му отрежеш главата, или да прободеш сърцето му. — Той направи пауза. — Ако се наложи…
Тя се усмихна и очите й изчезнаха между сгъвките на плътта й.
— Колко е остър мечът ви, господин Бот?
— Зулия ми снася едно именце и си отива вкъщи. — Той млъкна за момент. — И всички са доволни.
— Но не и този, чието име са споменали.
Болд се усмихна. Изведнъж стаята му се стори прекалено топла.
— Трите жени, починали в контейнера, са били болни. Починали са от недохранване и обезводняване, защото капитанът им отказал вода и храна. Бурите забавили малко прехода и ето че капитанът просто ги оставя да си мрат.