Следващият кадър бе на тъмно, дъжд тропаше върху покрива на колата като стотици малки крачета във физкултурен салон. Часовникът показваше след осем и половина. Тъмна фигура, облечена в дъждобран, се затича и влезе в пикапа. Гласът на Мелиса бе мек и поверителен и Стиви почти си я представи как надвесена над камерата, тя наднича в окуляра. „Мисля, че това ще те разтърси“ каза тя, без да се обръща конкретно към някого. Пикапът тръгна. „Засичам време“ каза тя. Пикапът даде на заден. Екранът угасна и стана черен.
След тази сцена непосредствено последва гледка на същата автомивка, която Стиви бе видяла на предишния запис. Същият бетонен бункер на автомивката бе сниман от по-различен ъгъл, виждаха се само едни светещи габарити. През прозореца на микробуса се дочу сърдитият глас на клаксон. Стиви свърза клаксона с пикапа, макар и да знаеше, че не може да е сигурна за това.
Чак когато Клайн, или чиято и да беше тази облечена в дъждобран фигура, се показа от циментовия бункер, докато габаритите все още светеха и когато този човек тръгна през дъжда и камерата го последва, за да фокусира един разнебитен фургон в задния двор, чак тогава на Стиви й хрумна, че Клайн е закарала колата на автомивка в дъжда. Дали не го бе споменала Мелиса? Не беше ли казала нещо за автомивка в дъжда? Фигурата се доближи до фургона и нетърпеливо затропа по вратата, докато накрая не повиши глас дотолкова, че да може да се хване от камерата вътре в микробуса.
Мелиса едва прошепна:
— Ах, това момиче… ела си вкъщи при мама.
След борбата с дъжда и вратата на фургона фигурата се върна до пикапа си и потегли, като мина точно до микробуса на Мелиса и до камерата. Стиви спря касетата и я върна няколко пъти. Протегна се към чашата си, но установи, че вече я е изпила. Накрая пусна записа кадър по кадър: приближаването на пикапа, отражението на уличното осветление в предното му стъкло, лице зад волана, едва различимо: Гуен Клайн. Стиви нулира брояча на видеото, искаше пак да се върне на същия кадър. После пак пусна касетата.
Мелиса бе до фургона. Явно разузнавателната журналистика много й допадаше. Според часовника на камерата минаха двайсет минути, преди да се отвори вратата на фургона. Голяма мъжка фигура, прекалено тъмна, за да може ясно да се различи, тръгна да тича в дъжда. Камерата го последва покрай поредицата от тъмни магазинчета, които от тъмнината не можеха да се идентифицират. Изведнъж в ъгъла на кадъра се появи профилът на Мелиса, която се показа през прозореца, за да проследи мъжа. Дъхът на Стиви секна, когато видя това.
— Бар — каза Мелиса заради камерата. Тя се върна към обектива, този път в задната част на микробуса, камерата бе все още включена. Минута по-късно ново прекъсване на записа бе обявено чрез сив снеговалеж и цветни вълнички след него.
Кратък кадър на същия мъж, тичащ в дъжда обратно към фургона. Часовникът на камерата показваше, че са изминали пет минути. Смяна на кадъра. Полунощ, четвъртък, 13 август. Микробусът се движи, камерата снима през прозореца.
— Той се качи на автобус — каза Мелиса на камерата.
Микробусът направи пълен U-образен завой, който така размаза знаците и сградите, че Стиви се ядоса и продължи да се ядосва, докато колата подскачаше и всичко се размазваше в един пъстър образ. После различи градски автобус и изведнъж разбра, че Мелиса го преследва. Преследването беше нагоре и надолу по някаква улица, все още твърде размазана, за да се различи коя е, после минаха покрай една рампа на шосе I-5, която Стиви бе уверена, че може да намери. Автобусът направи няколко завоя и продължи напред, а камерата през цялото време бе записвала. Минаха двайсет минути в това преследване, докато накрая си пролича, че са в търговската част на града. Автобусът тръгна на север по 3-то авеню, микробусът точно след него, като Мелиса приближаваше колата до бордюра на всяка спирка, очаквайки фигурата да слезе от автобуса. „Не…“ казваше тя, „не го виждам“.
Автобусът тръгна да се връща. Микробусът го последва.