Подминаха един квартал, после друг. Стиви усети напрежение в гърдите си, буца заседна в гърлото й. Решителността на Мелиса си личеше дори иззад камерата. Накрая автобусът сви и потъна в някакъв тунел. Мелиса го последва, но не разбра, че не може да влезе. Тя изруга на глас и картината угасна.
Това бе последният кадър на касетата: градският автобус, скриващ се в тунел, разрешен само за автобуси. Камерата угасна, като преди това хвана един кадър от ядосаната Мелиса на волана. „Проклетата камера е прекалено голяма…“ измърмори си тя под носа и последните й думи се записаха.
Сега стана ясно желанието й за дигитална камера — нещо леко и удобно, лесно за носене. Желанието й бе изпълнено в следващия понеделник. Вероятно е възнамерявала да проследи този човек отново. Може би дори се е качила в автобуса или пък е влязла в тунела като пешеходец.
Може би… може би… може би… Стиви се усети, че й се ще да метне чашата със сока към стената, но вместо това я постави обратно и си наля нов сок. Както всяка добра следа, записите поставяха толкова въпроси, колкото предлагаха и отговори. Можеше да извади адресите на всички автомивки в жълтите страници и да ги обиколи една по една. Надяваше се точно тази автомивка да е описана, но нямаше гаранция. Можеше да предприеме безброй такива ненормални опити, или пък да действа като журналистка и да се залови за работа. Тя избра това, което умееше — журналистиката. Историята започваше с Гуен Клайн. Много просто.
Отделът за моторни превозни средства бе препълнен, всички седалки от фибростъкло бяха заети от представители на разнообразното население на града. Тя носеше бейзболна шапка и вървеше с наведена глава, за да не я познае някой като влезе в огромната зала. От седемте гишета за информация работеха четири. Стиви им хвърли по един поглед, като заобикаляше опашките и накрая се насочи направо към прозорчетата, където имаше малки надписи с имена. На третото гише надписа гласеше: „Здравейте! Аз съм Гуен“. Стиви бе запомнила това лице с ирландски нос, квадратен бретон, който преминаваше в рус водопад. Тя се загледа в тъмнокафявото червило и бледопурпурните сенки за очи. Клайн демонстрираше своята важност чрез унизително, нетолерантно нетърпение. Беше средна на ръст и прегърбена. Стиви остана на опашката, само колкото да запише всичко това, после се направи на отегчена и излезе навън.
В 4:07 следобед задната врата на сградата се отвори и няколко служители, включително и Гуен Клайн, се качиха в колите си и потеглиха. Съвпадаше с това, което Стиви вече бе видяла на записите. Гуен Клайн прибра децата си от забавачката и заведе Стиви на Северозападна улица номер 118, а после към някакъв квартал със скупчени малки къщички. После пикапът отиде до номер 1186. Майката и двете деца излязоха от колата и се запътиха към дома.
Тъй като новините „Четири в пет“ наближаваха, Стиви нямаше друг избор, освен да кара бързо към студиото, където да изпълни задълженията си пред камерата. През цялото време мислеше за улицата с номера 118 и 1186.
В седем часа, изгубила търпение, тя паркира колата пред входната врата. Въпросите не можеха да чакат повече.
Стиви се надяваше, че бясното тропане с юмруци по вратата ще издаде намеренията й към живеещите вътре, още повече, че на вратата имаше и звънец, и чукче.
За нейно облекчение вратата отвори самата Гуен Клайн. Клайн веднага позна Стиви, лицето й отначало се озари от височайшето посещение, но после леко потъмня. Отстъпи назад и се хвана за ръба на вратата.
— Моля ви, идвам по личен въпрос — каза Стиви.
— Нямам какво да кажа на медиите!
Вратата щеше да се затръшне. Стиви извади единственото си оръжие.
— Ако затворите вратата, ще пратя снимачни екипи да дежурят пред къщата ви през следващите две седмици.
Вратата остана полуотворена. Секунда по-късно Гуен Клайн излезе навън, така че вътре да не се чува какво се говори. Скръсти ръце, сякаш й беше студено.
— Госпожо Клайн, дошла съм тук не за да ви отправям обвинения, нито пък мога да си позволя лукса да си губя времето. — Тя не искаше да споменава изчезването на Мелиса. Но все пак Стиви бе убедена, че точно от Клайн трябва да се започне. Мелиса бе започнала от тази жена и Стиви щеше да постъпи така.
— Не знам за какво…
— Нека си спестим уверенията за невинност и неведение. Нямам време за това. И двете знаем точно защо съм тук. Ако ми играете номера, ще се обърна и ще си тръгна, а вие ще изгубите шанса си.
— Шанс за какво? — Гуен Клайн внезапно млъкна и нетърпеливо зачака с празен поглед.