— Ами ако не се върне? Ако пропусне поръчката?
В киното не настъпваше тишина и за миг. Двете бледи тийнейджърки на екрана запълваха всяка секунда или с възбудено дишане или с гукане от удоволствие.
Другият мъж прошепна на мексиканеца:
— Ако имаме проблеми с нея, ще потърсим решение.
— Това звучи по-добре. Ще ти кажа как… по средата на дяволски силна буря!
— Но първо ще трябва да поговорим, ти и аз. Тя не е единствената, която прави погрешни стъпки. И повече никакви пожари по хаспелите. Компрендо?
Мексиканецът нацупи устни. Този човек се бръснеше рядко, къпеше се рядко и зъбите му бяха като на стар кон.
— Няколко спящи полицая на пътя… като за колите? Такива ли спящи полицаи?
— Това е само израз. Нищо повече.
— Не. Разбрах. Спящи полицаи. Разбрах. — И горд от себе си, той зарови месестата си ръка в студените пуканки. Предложи пакетчето на другия и го попита с пълна уста: — Ще останеш ли за другата прожекция?
Погледна надясно. Столът беше празен.
Двадесет и втора глава
Четвъртък, 25 август
8 дни от изчезването
Когато портиерът съобщи за посещението на Брайън Кугли, Стиви бе само по хавлия, с мокра, току-що сресана коса. Тази сутрин се беше излюпила от леглото един час по-късно от обичайното, след като наблюдава дома на Гуен Клайн до два часа сутринта. Тя разгледа Кугли на малкия черно-бял охранителен монитор: той стоеше и си говореше с портиера, като да бяха стари приятели. Дори начинът, по който се държеше този човек, я дразнеше — твърде свободно, беше натрапчиво приказлив и фамилиарен. Кугли беше голям актьор. Дори прекалено голям, ако биха попитали нея. Непредвиденото му посещение я дразнеше, дразнеше я това нахлуване в частния й живот, това насилие — федералните с мускули си пробиваха път в медийния бизнес. После й хрумна, че ако си изиграе правилно картите, може да обърне нещата и да започне тя да го дои за информация.
За целта трябваше и тя да стане актриса, щеше да й се наложи да се прави, че той не я отвращава. Каза на портиера, че ще се обади, когато е готова, наслаждавайки се на новото чувство за контрол над нещата.
Стиви скочи в дънките, намъкна си един потник и тениска, като внимаваше видът й да не е предизвикателен. Не й се искаше да създаде погрешни впечатления.
След няколко минути Брайън Кугли стоеше в средата на внушителния й хол и се наслаждаваше на гледката. Тя се зачуди как ли се чувства държавен служител, когато е заобиколен от такъв лукс; колко ли завист и злоба управляват чувствата му и каква ли част от дългата вражда между медиите и защитниците на закона се дължеше на проста завист. Можеше да си представи отношението му: смъртните случаи в контейнера и щастливото завръщане на Мелиса не означаваха за него нищо повече, освен още един приключен случай.
Какво ли би накарало човек да отиде да работи в Имиграционните служби и службите за натурализация, чудеше се тя. Какъв ли човек би се решил доброволно да пази граница?
— Хубава гледка — каза той, като че някой очакваше от него комплименти.
— На какво дължа тази чест, агент Кугли?
— Брайън. — Той докосна един дялан черен камък, който неин приятел бе донесъл от Египет. Той го обърна надолу и се възхити от подложката му. Подаде й една брошура, която тя прие. — Бяхте попитали Адам Талмъдж за техниките, използвани в предварителни разпити.
— Попитах го как тренират хората си да различават политическите затворници и жертвите на мъчения.
— Разпити на политически бежанци — поправи я той. — Ние не сме от лошите, госпожо Макнийл.
— Вие сте част от системата… Брайън. А системата е част от проблема.
— Да гледаш на нещо от високо, не е същото като да го гледаш в очите.
— Някакви уроци предвиждат ли се?
— Какво ще кажете да дойдете с камерите си във Фо Но, нашият Форт Нолан? Това е един шанс да видите как процедираме — предложи той.
— Бъдете реалист. Нима смятате, че такова нещо е възможно?
— Имате го.
— И какво се очаква от мен в замяна? — с подозрение попита тя.
— Нищо.
— Не се ли очаква от мен да си купя тази възможност?
— Звучи ли ви като търг? Винаги ли сте толкова скептична?
— Идвате тук само за да ми оставите брошурата си и да ми предложите да посетя Форт Нолан? Мислите ли, че ще го приема само като постъпка на Дядо Коледа?