Дафни побърза да пресрещне пристигащата жена.
— Вижте, можем да ви я покажем в града след един-два часа — каза тя, но не успя да забави Макнийл. — Няма нужда да е сега… по този начин. Има много кал. Лицето… и без това не се вижда добре.
Макнийл кимна, но продължи към гроба.
— Опитвате се да ме предпазите ли? — попита Стиви. — От какво?
— Гледката е ужасна. И ако това е приятелката ви… репортерката…
— Тогава аз трябва да знам — каза Стиви. Тя спря малко преди останалите и скръсти ръце. — Благодаря ви — прошепна тя на Дафни. Очите им се срещнаха и Дафни разбра, че не може да я спре.
Тя пристъпи до гроба. Ла Моя я представи на Болд, който каза:
— Съжалявам, ако сме ви причинили неудобство с това гробище.
Стиви го погледна, все още не намирайки сили да погледне надолу в ямата.
— Чувала съм за вас от години — каза тя изпод чадъра.
— Надявам се, не само лоши неща — отвърна Болд.
Тя се поколеба и каза:
— Съвсем не.
Тя направи още една крачка към гроба, краката й затъваха в калта, глината и чакъла. За момент погледна право напред, очите й бяха пълни със сълзи. После притвори клепачи, наведе глава и бавно ги отвори.
— Не е тя — дълбоко въздъхна Стиви. Обърна се и си тръгна. — Не е тя — повтори, за да чуят всички.
Двадесет и четвърта глава
Брайън Кугли вдигна телефона в кабинета си, подразнен от прекъсването.
— Аз съм — обяви Стиви Макнийл в слушалката.
Когато позна гласа й, Кугли почувства момчешка радост да трепва точно в средата на гърдите му.
— Здравейте — поздрави той.
— Прекъснах ли ви?
— Не, не — по навик излъга той.
— Полицията откри някоя си Джейн Доу на хълма. Обръсната глава и вежди. Помислих си, че може би е добре да знаете.
Беше учуден от обаждането й. Не знаеше какво да каже.
— Смятали са да я погребат под някой ковчег. Може Мелиса да е попаднала на следа от тези погребения — предположи Стиви.
Кугли си спомни предупреждението на Родригес, че Стиви е заплаха за тях. Не му се искаше да я вижда в тази светлина. За него тя по-скоро беше едно необходимо отклонение; някой, когото могат да използват в своя полза. И ето това се потвърди от нейното обаждане.
— Нали се разбрахме да си споделяме — припомни му тя. — Ченгетата не ни казват нищо. Ако можете да откриете някакви подробности… Много ще се радвам.
— Разбира се. — Той нямаше никакво намерение да търгува във вакуум. — Нали щяхте да си помислите дали да ми дадете онези видеокасети? „Ако не ми ги даде, ще трябва Родригес да ги вземе с взлом“ — мина му през ума.
— Може да уредим нещо — каза тя.
— Ще ви се обадя — отговори той.
— Ще чакам.
Двадесет и пета глава
Процедурата изискваше разследващият офицер да присъства на аутопсията на жертвата, но за Болд това изискване често се превръщаше в жестоко и необичайно наказание. Все пак му се струваше неоправдана загуба на време за следователя, защото хирургическата операция можеше да продължи часове. Той и екипът му, като всеки друг екип от отдел „Убийства“ в страната, бяха намерили начин да заобикалят това изискване. Те присъстваха на аутопсията, но не от начало до край, като оставяха рязането и шиенето на хората с бели престилки. Въпреки това, задачата изискваше здрав стомах. Нямаше начин да се избегне поне краткото общуване с бледия гол труп на жертвата, независимо дали беше пребита, застреляна или изгорена. Технически погледнато, това бе случай на Ла Моя, а следователно и аутопсията бе негова, но Болд реши да го замести, както за да освободи сержанта си, така и за да получи пръв информацията.
Въпреки че използваше хирургични ръкавици, Диксън с бижутерска четка изчисти всеки от ноктите си поотделно. На бюрото му имаше множество надписани пакетчета от аутопсията.
— Ти си вманиачен и досаден — каза Болд.
— Така ли? Вземи това — и Диксън му подхвърли една безцветна нишка, но не уцели. — Ръкавиците често се късат.
— Браво на теб. Надявам се, дезинфекцирате подовете.
— Само когато се вмиришат.
— Никога няма да доведа децата тук.
— Забавачница „аутопсия“ — ухили се Диксън. — Още една от концепциите на Болд, която така и не се възприе.
— Някакви изненади при предварителния преглед?