По принцип хората никога не позволяваха на някого да се прережда на опашката, но при възможността да се появят по телевизията, мнозина ги пропускаха с усмивки.
— Госпожо Клайн! — провикна се Стиви. Гласът й прозвуча с такава властност, че мишената й застина пред гишето. За момент Гуен Клайн остана стъписана, но се опомни и хукна към служебния изход.
— Госпожо Клайн! Вие сте обявена от Кей Ес Ти Ви за държавен служител на седмицата! — Стиви погледна наляво, към бюрото на управителя и към човека със закопчана догоре риза и вратовръзка, който пазеше на вратата.
— Гуен! — викна управителят и посочи с поглед гишето, заповядвайки й да се върне.
Гуен Клайн се спря, погледна първо към него, после чакалнята със седемдесетте чакащи граждани и снимачния екип на Стиви Макнийл. Трябваше да вземе трудно решение.
Ако тази жена побегнеше, Стиви беше решила да направи интервюто си във враждебен тон. Тя също чакаше с нетърпение.
— Да поздравим госпожа Клайн! — каза Стиви.
Залата избухна в аплодисменти.
Управителят посочи гишето още веднъж.
Гуен Клайн, уплашена и объркана, хвърли на Стиви злобен поглед и се върна.
Управителят наплюнчи пръсти и зализа няколкото паднали кичура на челото си.
Клайн и Стиви се изправиха лице в лице.
— Госпожо Клайн — започна Стиви с привиден възторг от обекта си. — Гуен! За вас се говори, че вършите работата си не само със старание, но и с радост. — Тя направи пауза, колкото да позволи на публиката да ръкопляска. — В свят, където животът се движи твърде бързо, и с работа, в която опашките се движат твърде бавно — още една пауза, за да даде възможност на хората да се засмеят, — вие сте вдъхновение за всички нас. Кей Ес Ти Ви би искала да ви награди с… — тя се зачуди каква награда би подхождала, тъй като нищо не беше подготвено предварително, — вечеря за двама в ресторант „Паломино“ и два билета за мюзикъл. — Тълпата се заля от аплодисменти. — Ето ви квитанция, с която по-късно можете да си вземете подаръците. — Тя промуши малко пликче през прозорчето на гишето.
Клайн го отвори.
„Знам за автомивката“ — лаконично бе записано с молив.
Клайн пребледня.
Стиви каза:
— Бихте ли споделили със зрителите тайната: как работите така, че клиентите ви да са винаги толкова доволни и толкова впечатлени от вас като личност?
— Аз ъ-ъ… Не… Не…
— Е… Благодаря ви, госпожо Гуен Клайн, за това, че давате такъв чудесен пример. Кей Ес Ти Ви се надява, че ще харесате подаръка. — Тя направи сигнал на оператора, прожекторите угаснаха и той свали камерата от рамото си. Хората се върнаха по опашките.
Стиви се облегна на плота и прошепна през фалшива усмивка:
— Ще излъча този материал, ако не говорите с мен.
— Не мога.
— Ще чакам да ми се обадите. — Стиви отстъпи от гишето.
Цялата пребледняла, Гуен Клайн мачкаше нервно пликчето.
— Откога снимаме материали за служител на седмицата? — скептично попита операторът.
— От сега — каза Стиви и побърза към вратата, докато публиката я зяпаше от разстояние.
Двадесет и седма глава
Болд и Ла Моя се разходиха няколко преки до Градската библиотека и седнаха на новата пейка отпред. Първо претърсиха с поглед всичко наоколо, опасявайки се, че някой може да ги подслушва. Болд кимна, че всичко е наред. Цялата тази история с потайността му беше неприятна, тези игри вътре в играта — но Ла Моя вече бе започнал и за момента Болд не виждаше начин да се излезе от ситуацията.
Ла Моя заговори меко, като гледаше в друга посока:
— Изкушавах се да й прикача Гейнис, тогава нищо нямаше да изпуснем.
— Забрави! Нали знаеш, че е самоубийствено, ако ни открият — напомни му Болд. — Ще се сменяме. Мога да те замествам поне докато някой не разбере какво сме намислили.
— Снощи тя наблюдаваше някаква къща на северна улица номер 185, до около два часа през нощта. Името на собствениците е Клайн. В късната сутрин я последвах от хълмовете обратно в телевизията. Оттам половин час по-късно потегли със снимачния си екип към ОМПС в Уолингфорд. Интересува ли те все още?
— Не мога да свикна с цялата тази работа.
— Идеята не беше твоя — припомни му Ла Моя.