— Знам го преди теб — отвърна Болд.
Ла Моя бръкна в джоба на палтото си и извади оттам чифт ръкавици и флаконче парфюм „Викс“.
Болд прие флакона, след като Ла Моя си напръска под носа. Предаде го и на Кугли, който направи същото. Има някои неща, без които човек не може да оцелее.
Най-сетне контейнерът бе отворен. Тълпата млъкна, когато една по една се появиха девет китайки — полуголи, изтощени, кожа и кости, и бяха отведени до чакащите ги линейки. Някои ходеха сами, други ги носеха с носилки.
Изнесоха три чувала с тела.
Кугли предложи на Болд да оставят разпитите за след няколко дни.
— Виждал съм и по-лоши неща, лейтенант, но това е едно от най-лошите.
— Ще ви кажа нещо за екипа ни — информира Ла Моя Кугли, — при нас жертвите обикновено не могат да станат и да си тръгнат.
— Три от тях, със сигурност — тъжно напомни Болд.
— А пък в моя екип — обясни Кугли, — нямаме навика да ги отпращаме у дома с ковчези.
Стиви Макнийл пристигна с такси и бе посрещната от двучленния си снимачен екип. Единият й подаде чадър и безжичен микрофон, а другият й обясни как е разположена камерата. Стиви се насочи право към жълтата лента, опъната от полицията, зад която бе забранено да се преминава.
— Хей! — извика изпод полицейската си шапка едно офицерче с младо, момчешко лице.
Стиви се спря, погледна го, изчаквайки да я познае.
— Ах — извинявайки се произнесе той.
Тя го погледна в очите и, влагайки цялото си обаяние, попита:
— Кой отговаря тук?
— Случаят е на Ла Моя — послушно й отвърна той. — Но и лейтенантът е тук — и той посочи една групичка силуети.
Тя застана с лице към Ла Моя, Болд и Кугли. Линейките не достигаха. На някои от спасените, увити в одеяла на бърза помощ, им предлагаха да пийнат вода. Навсякъде между служителите на бреговата охрана и полицията имаше униформени офицери.
— Това е забранена зона. Пресата се допуска само до лентата — каза Ла Моя.
— Слуховете там са ужасни, сержант. Някои казват, че е сериен убиец, други, че са незаконни имигранти.
— Незаконни имигранти — потвърди Кугли.
Стиви го погледна в очите. Той носеше значка на Имиграционните служби.
— Скоро ще дадем изявление — намеси се Болд.
Стиви се опитваше да реши кого от тях да разпитва. Попита човека от Имиграционните:
— Случаят ваш ли е или на специалните?
— Ако щете вярвайте, но този път работим заедно — отговори й Кугли.
— Тогава кой носи отговорност за това нещо?
Покрай тях пренесоха един от чувалите с трупове.
— Не сме готови за праймтайма — хапливо каза Ла Моя.
— Скоро ще дадем изявление — повтори Болд.
Стиви кимна, внезапно онемяла.
Трета глава
Срещата се състоя в интернационалния квартал в един слънчев августовски следобед. Слънцето грееше силно и опияняващо, то обливаше със златна светлина всяка сграда, всяко дърво и всеки човек. Стиви Макнийл пристигна необичайно, ако не и нечувано за нея рано.
Беше се облякла за срещата с дънки, черна фланелка и ново тъмносиво сако тип сафари, купено наскоро. Независимо от американския си произход тя все още имаше слаб британски акцент, което се дължеше на задокеанската служба на баща й.
Домът Оф Хонг, с мрачен ресторант, разположен на южно шосе I-5, представляваше обикновена панелна постройка с голям пластмасов червен надпис на покрива, за да се вижда отдалече. Скромният му паркинг с начупен и изронен асфалт бе заграден с клюмнали верижни заграждения, увиснали на ръждясващите стълбове. Отвътре се чуваше бъбрене на мандарински език, който използва и Стиви без всякакво смущение, за да поздрави собственика. Той остана учуден от перфектното й произношение, усмихна се и я заведе до една маса, на която с гръб към вратата седеше жена.
Мелиса бе двадесет и шест годишна китайка, със семпла, спокойна красота, дължаща се повече на излъчването й, отколкото на външния й вид. Беше облечена с бяла мъжка риза и дънки. Единственото й украшение бе пластмасов часовник с водонепропускливи копчета. Тя плуваше всеки ден в басейна на Асоциацията на младите жени християнки и затова поддържаше косата си много къса.
— Добре изглеждаш, сестричке — каза Стиви.
— Ти също.
— Благодаря ти, че дойде веднага.
— Знаеш, че обичам да се виждам с теб — каза Мелиса. — Освен това може да изпадне и работа, какво по-добро от това?