— Не война, госпожо Макнийл. Предпазливост, това е всичко. Внимаваме на кого даваме информация, разбирате ли? А вие?
Стиви се обърна и я погледна в очите.
— Ще ви кажа нещо, нека и вие, и аз просто да си вършим работата. Вие намерете Мелиса. Аз ще го съобщя по новините. Край на разговора.
— Имаме важна следа — каза Дафни. — Онази жена в гроба. В смъртта си тя ни каза нещо.
Колкото и да се чувстваше объркана, Стиви продължаваше да внимава във всяка дума, която Дафни казваше. Безсънието… загубата на апетит… тази жена знаеше твърде много. Беше като нахлуване в личния й живот, като насилие. И все пак имаше чувството, че някой я разбира, че знае през какво преминава. Най-накрая някой да я разбере. Дали не беше трик? Трябва да е било трик. Ченгетата не могат без трикове.
— Това е първата ни сериозна улика — каза Дафни. — Мисля, че установихме някаква хронология, според която тази жена е една по-ранна жертва, първата жертва. Знаете ли значението на първата жертва в едно престъпление, госпожо Макнийл? Първата жертва обикновено е убита небрежно. Чак по-късно престъпното съзнание се сеща да се подготвя по-добре, да планира по-внимателно. Това убийство е било непредвидено. Необмислено. Лошо изпълнено. Това е в наша полза.
— Каква е уликата?
— Работата е там, че ние можем да работим с вас. Ние бихме искали да работим с вас. Но трябва отношенията ни да са взаимни, ще трябва да си вярваме дотам, че нито ще излъчвате, нито ще споделяте с някой друг някаква информация, а ние от своя страна също няма да работим с други репортери, нито новинарски агенции, преди да сме ви дали първо на вас това, което имаме.
— И ако започнем да работим заедно? — заинтересува се Стиви.
— Ще искаме да видим видеозаписите, разбира се. Ще искаме източниците ви. Ние, от своя страна ще ви дадем резултатите от предварителния анализ на аутопсията на Доу. Ще си споделяме, госпожо Макнийл. Ще направите най-хубавите снимки от завръщането на Мелиса у дома. Начинът, по който работим сега… е, то дори не е работа… там е въпросът.
Някой почука на вратата. Стиви подскочи.
— Госпожо Макнийл? — чу се глас зад вратата. — Чакат ви в студиото.
Дафни предложи:
— Мога да ви помогна да си възстановите съня. Мога да поработя с вас относно загубата на апетит. Това предложение върви без никакви предварителни условия.
— Кой казва, че не мога да спя? — опита се да се защити Стиви.
— Никакви задължения.
— Чакат ме в студиото.
— Не можете да се справите с това сама. Пък и Имиграционните служби не могат да изясняват случаи с изчезнали хора. Ако са ви представили нещата по друг начин, не е честно спрямо вас.
Стиви се чувстваше и изглеждаше като парализирана.
— Името ми е Матюс — припомни й Дафни. — Телефонистката ще ви свърже. Телефонният ми секретар казва номера на пейджъра ми. Можете да ме търсите по всяко време. — Дафни остави своя визитка на тоалетката. — Надявам се да се обадите.
— Чакат ме в студиото — повтори Стиви, отвори вратата и излезе.
Когато Дафни погледна надолу, забеляза, че визитката я няма.
Двадесет и девета глава
Понеделник, 26 август
9 дни от изчезването
Сиатълският Аквариум се намираше до кея, в сърцето на туристически пренаселения бряг, запълнен с ресторантчета за риба и раци. Фериботите пътуваха до близките острови. Чайките събираха нападалите трохи и почистваха широкия тротоар. Познатата миризма на плажно мляко се смесваше с дизеловите газове, вкусът на морска сол и постоянната остра миризма на мухъл и загниващо дърво, залепваше като неизлечим, почти сладък вкус на езика.
Болд вървеше бързо не защото закъсняваше за среща, а подтикван от усещането, че цялото разследване е закъсняло, че времето на Мелиса Чоу свършва. Девет дни бяха прекалено много. Не приемаше, че има смъртна сила, по-мощна от Сиатълската полиция, че който и да стоеше зад контейнера и неотдавнашните убийства, може да остане една крачка пред тях, че ще успее с убийства да си пробие път към мълчанието на източниците, които биха могли да отворят случая. Дълбоко в себе си обаче той чувстваше, че страхът за тези хора го съсипва. Арогантността и смелостта, с които се убиваха потенциалните свидетели; начинът, по който се оставяха да бъдат намерени от полицията, напомняха на всички замесени, че никой не е в безопасност. Дори полицията.