— Изглеждам по-различно, като си сваля прокурорската шапка — каза тя и бързо излезе, като му спести отговора. Бързите й стъпки му напомняха конски тропот.
Погледът на Ла Моя отново попадна на примката на палача. Контурите на рисунката са били повтаряни многократно с тъмно мастило и той ни най-малко не се съмняваше как е гласувал рисувачът.
Тридесет и първа глава
Човекът, предложил да продаде камерата обратно на Кей Ес Ти Ви, избра това да стане в сряда по обяд на гранитните пейки до фонтаните на старата тераса Нордстром. Беше слънчев ден, последната седмица на август, който изведе навън любители на джогинга, скейтборда, туристи и дребни търговци. Чиновници търсеха слънчеви кътчета да си изядат на спокойствие сандвича и да хванат двайсетминутен тен. Жените вдигнаха полите си над коленете. Мъжете отпуснаха вратовръзки и навиха ръкавите си. Това беше лятото в Смарагдовия град. В другия край на града около триста азиатци се събраха на митинг пред кметството. Петдесетина пенсионирани полицаи бяха привикани да ги пазят.
Смесени с тълпата около фонтана, единадесет преоблечени ченгета не сваляха поглед от Стиви Макнийл, която носеше хиляда долара в брой във фирмена чанта на Кей Ес Ти Ви. Гледаше уплашено, което не беше свойствено на хората от телевизията. Макнийл носеше микрофон, защипан за сутиена й, като жицата му се търкаше в гърба й.
Ла Моя, скрит в преоборудван фургон за чистачи, си беше сложил слушалки, фургонът бе конфискуван преди години заради превоз на наркотици и в момента се използваше като мобилен комуникатор или за по-кратко МоКом. От него Ла Моя наблюдаваше в огледалцето за задно виждане фонтана и пейката. Силният шум от падащата вода на фонтана силно притесняваше аудиотехника, дребосък със сребърна обица на лявото ухо, който поради естеството на работата си можеше да остава по-тих от водата и по-нисък от тревата дори в най-кървавите битки.
— Фонтанът е прекалено шумен. Тя носи кондензор, което е проблем. Няма да я чуваме толкова добре.
— Е, поне малко справедливост — каза Ла Моя, — поне няма да й стане толкова хубаво предаването.
Екипът на Кей Ес Ти Ви се бе разположил в анонимен син микробус пред детската площадка. Те също следяха Стиви чрез радиомикрофони.
— Отстъпете назад — каза техникът на преоблечените полицаи. — Шоуто започва.
Стиви тихо въздъхна, опитвайки се да се успокои, когато седна на каменната пейка. Скулптурата на фонтана беше висока около седем метра и така направена, че човек можеше да мине под нея, без да се намокри и все пак водни завеси да падат от двете страни на този тесен проход. Децата обожаваха този фонтан и пищяха от удоволствие, когато претичваха през този проход. В подножието на скулптурата се образуваше прохладна мъгла.
Тя не забеляза пристигането на човека. Той седна до нея със сак на Сиатълските Чайки в ръка и каза:
— Изглеждате по-различно по телевизията.
— И друг път са ми го казвали.
Той беше около четиридесетака, оплешивяващ, облечен с дрехи, които са били модерни преди десет години, а носът му направо плачеше за пластична операция. Мазната му коса лъщеше като мокра на слънцето. Пушеше цигара с филтър, който се беше залепил на лигавата му долна устна. През цялото време мижеше с едно око, предпазвайки се от лепкавата спирала на цигарения дим.
Изобщо не я погледна. Гледаше право напред, погледът му шареше. Предпазлив човек. Всичко бе планирал. Ченгетата я бяха предупредили, че човек, готов да предприеме такъв риск, е или глупак, или алчен, или и двете. Жесток, може би. Със сигурност е човек, на когото не може да има доверие. Тя не сваляше поглед от него.
— Как искате да го направим — попита тя.
— Вие ми подавате плика — каза той, без да обръща лицето си към нея, — а аз ще оставя чантата тук.
— Ще трябва първо да видя какво има вътре — поправи го тя.
— Може — съгласи се той и подаде чантата. — Давайте.
Стиви придърпа чантата към себе си. Внимателно откопча ципа и надникна вътре. Изподраскана алуминиева кутия. Името на марката — „Сони“. Дъхът й секна. Беше дала тази камера на Мелиса. Мразеше се за това. Ужас, броячът на камерата бе нулиран. Никаква лента. Разочарована, тя посегна да бръкне в чантата.
— Трябва да видя дали инициалите ни са на нея.
— Там са — каза той. — Вижте сама.
Тя обърна камерата така, че да се видят инициалите.
— Няма лента — каза тя.