— Ако искате нещо повече, трябва да говорим — каза той.
— Вие говорете, аз ще слушам.
— Значи ви интересува това, което беше вътре — предположи той.
— Така е. — Сърцето й лудо биеше.
— Ще трябва да ми донесете още пет бона.
— Трябваше да го споменете по-рано.
— Когато сключвахме сделката, още не знаех, че вътре има нещо — каза той.
Цената, която той поиска, пет хиляди долара, й се видя не висока.
— Какво има на лентата? — попита тя.
— Нищо — отвърна той.
— Пет хиляди долара за празна лента?
— Проблемът не е мой. Искате ли лентата или не?
— Носите ли я с вас?
— Пет хиляди долара ще ви осигурят лентата — каза той и си хвърли цигарата. Разлетяха се искри, а угарката направи мързелива дъга към минувачите. — Искате ли я или не? Нямам цял ден на разположение.
— Нали сключихме сделка — настояваше тя. — Давам ви хиляда долара, а вие ми давате камерата. Лентата върви с камерата.
— Лентата не върви с камерата — твърдо каза той. — Имате ли кредитна карта? — попита той.
— Слушам ви — отвърна Стиви.
— Давате ми хилядарката сега и взимате камерата, после теглите пет бонки от кредитната карта и се срещаме тук след десет минути.
— Ще идем заедно — възрази тя.
— Няма начин. Ще се срещнем пак тук след десет минути.
— И ще носите лентата с вас. — Опита се да се държи решително.
— Десет минути — повтори той.
Стиви се загледа във фонтана.
— Какво правите?
— Мисля — отговори тя.
В МоКома се обсъждаше предложението на изнудвача. Диспечерът очакваше решението на Ла Моя, знаейки, че няма смисъл да казва каквото и да било.
— Чу ли това? — Ла Моя попита Болд.
— Чух — отвърна Болд.
Той получаваше сигналите от микрофона на Макнийл в слушалките на уокмена. Беше отклонил предложението на Ла Моя да следи акцията от МоКома. Тъй като Ла Моя е бил на смяна, когато е приел оплакването, случаят с изчезването си бе негов. Въпреки желанието си да го поеме, Болд разбираше колко е важно водещият следствие офицер да има пълен авторитет. Акцията можеше да се провали за секунди.
— Случаят си е твой — припомни му той.
Болд бе паркирал колата си в разрешената за паркиране зона. С клетъчен телефон до ухото, той се наслаждаваше на чаша чай „Ърл Грей“, седнал в пластмасов градински стол. Оттук наблюдаваше пейката до фонтана. Този Сони-уокмен всъщност беше полицейски радиомонитор. Въпреки клетъчния телефон универсалните жълти слушалки все още бяха в ушите му.
— Какво по дяволите иска тоя? — питаше Ла Моя.
— Трябва да решиш Джон, тя чака.
— Да се съгласява! — потвърди Ла Моя на диспечера. — Мразя го това лайно — нервира се Ла Моя.
На по-малко от двадесет крачки от гранитната пейка, където седяха Стиви и нейният събеседник, един уличен просяк изведнъж разпиля по паважа цял чувал намачкани алуминиеви кутийки. Събеседникът й подскочи, а новата му цигара изпадна от устните му и го посипа с пепел. Използвайки разсейването му, Стиви, както бе обучена, бързо погледна през лявото си рамо. На десет крачки от нея детектив Боби Гейнис, с вдигнати нагоре палци й сигнализира съгласието за втори откуп. Гейнис продължи пътя си, минавайки покрай Анди Милнър, преоблеченото ченге в ролята на уличен просяк, който упорито събираше разпилените кутийки.
Стиви подаде на мъжа плика с хиляда долара, знаейки, че серийният номер на всяка една банкнота е записан.
— Добре — каза тя. — Съгласна съм.
Стиви бавно тръгна към банкомата. Предполагаше, че за полицията е важна всяка минута да се прегрупират и да я последват. Тя разпозна някои от детективите, въпреки че й бяха представени набързо и небрежно по време на брифинга и тя не помнеше нито едно име. Тя тръгна безгрижно нагоре по Четвърто авеню, приближи банкомата, където й се стори, че разпозна един от детективите. Погледите им се срещнаха и той бързо й посочи часовника си. Сигналът беше ясен. Имаха нужда от повече време.
Детективът отстъпи от банкомата. Изведнъж тя оцени полицията, както никога досега. Пазещият я отряд беше непрекъснато край нея, независимо от промяната в плановете. Присъствието му й придаваше сигурност. Въпреки всичко, когато пристъпи към банкомата, тя почувства, че организмът й отделя адреналин с пълна сила.
Тя мушна картата и въведе ПИН кода си. Двайсет секунди по-късно банкоматът подаде парите й, а след тях и картата. Обърна се тъкмо навреме, за да види как две пънкарчета се приближават право към нея и намеренията им бяха ясно изписани в очите им. Беше натясно. Лентата явно отиваше по дяволите, защото я нападаха за пет хиляди долара посред бял ден. Стиви отстъпи назад към банкомата. В същия момент сляпата случайност застана на нейна страна. Един бездомник се сблъска с някаква жена и й издърпа двете пазарски чанти, като грубо я блъсна на тротоара. Той побягна от нея, насочвайки се право към двамата младежи. Повалената жена започна да вика за помощ. Двама униформени полицаи се появиха иззад ъгъла на сградата, развикаха се на бездомника и накрая го хванаха. При вида на ченгета двамата пънкари побягнаха, единият надолу по Четвърто авеню, а другият на изток — по Олив стрийт.