Стиви отстъпи от банкомата и се съвзе. Тя разбра, че те всички бяха ченгета — бездомникът, ограбената жена, цялата случка бе разиграна, за да изплаши пънкарчетата. Нейните ангели пазители приемаха най-различни образи.
На половината път надолу по улицата една ръка здраво я сграбчи за лакътя.
— Върви — каза мъжът.
— Пусни ми ръката — заповяда Стиви.
Все още здраво хванал я за ръката, мъжът сложи едно номерче в ръката й.
— В галерията — каза той.
Тя погледна номерчето.
— Една жена бе нападната — каза тя.
— Това е опасен град.
— Мислиш ли, че ще ти дам пет хиляди долара срещу едно нищо неструващо номерче?
— Ако не го направиш, никога няма да разбереш какво има на лентата.
— Няма да получиш парите, докато не видя лентата в ръката си.
— Така няма да стане.
— Точно така ще стане — каза Стиви.
— Щом не искаш да играеш — заяви мъжът, — няма за какво да говорим — и той я издърпа настрана от потока пешеходци.
— Само ще ти припомня: тук имам пет хиляди долара за теб.
— Дай ми ги — нетърпеливо каза човекът.
— Да се поразходим — предложи тя. — Още десет минути и ще станеш по-богат с пет хиляди долара.
— Не, така няма да стане — каза той.
— Тогава няма да стане изобщо — заяви тя. Бръкна в чантата си и му подаде номерчето, чудейки се дали забелязва, че пръстите й треперят.
— Задръж го, само ми дай парите — примоли се той.
— Да се поразходим — бодро каза тя. И като прибра номерчето, тръгна напред, осъзнавайки, че той няма друг избор, освен да я последва. Тя броеше наум: хиляда и едно, хиляда и две, нетърпението й нарастваше с приближаването й към пешеходната пътека, където светофарът мигновено се смени. Тя пресече доволна.
— Нямам време за това — оплака се човекът зад лявото й рамо.
— Разбира се, че имаш — отвърна тя, гледайки право напред. — Това са най-лесните пет хиляди, които някога си печелил. — Тя продължи да върви, без да знае дали я следва или не. Но все пак си мереше крачката.
— Тази жена има здрави нерви — каза Ла Моя от задната част на фургона, като клетъчният телефон все още бе залепен за ухото му. — Какво ще кажеш да покрием цялата работа? Абе ти пърдиш ли тука или какво? — нахвърли се той на диспечера.
— Не, сър. — Диспечерът бавно и внимателно отвори люка на фургона.
— Смърди, сякаш някое куче се е изпуснало — изкоментира Ла Моя, душейки въздуха.
— Тръгвам пеша — съобщи Болд по телефона.
— Вече сме покрили — грубо каза Ла Моя.
— Все едно, тръгвам пеша.
— Ще пренаредим отряда към музея. Има четирима пеша. Те ще са ти гръб — каза Ла Моя.
— Ако още само веднъж й посегне, Джон, ако му хрумне да гепи тези пет хиляди, ще му скочим — каза Болд.
— Разбрано — добави той. — Ако се прецака работата, по дяволите, ще стане страшно.
Пред галерията имаше невероятно висока стоманена плоча с барелеф на човек, замахващ със също толкова голям чук. На Стиви тя изглеждаше руска, остатък от сталинизма, посвещение на мощта на работника. С приближаването им към галерията спътникът й ставаше все по-нервен, вероятно усещаше заложения капан. Нейното вълнение също нарастваше с всяка стъпка, защото се притесняваше, че полицията все още не е изпратила никого на мястото.
Група японски туристи се бяха събрали в двора в очакване на гида. Тя усети, че няколко от мъжете я гледат. Други снимаха руския работник.
— Не ти трябвам за тази работа — изхленчи мъжът.
— Не ти вярвам — опита се да се измъкне тя.
— Ще ни снимате ли? — подаде фотоапарата си един японец на Стиви и посочи усмихнатите си приятели.