— Не се и учудвам, вечеря като тази? А пък аз си помислих, че ме намираш за неустоим.
— Ченгетата ме използваха.
— Добре дошла в клуба.
— Конфискуваха ми материалите.
— Видях го по новините.
— Ти гледаш предаванията ми?
— Всеки ден — отвърна той.
— Поласкана съм. Но това, което не бе казано в предаването е, че успяха да изкопчат видеозаписа. Не VHS-a, а дигиталния. Материалът, който Мелиса е снимала, след като съм й дала камерата.
Той прие тази информация заедно с една дълга глътка вино и каза:
— Искаш да ти намеря дигиталната касета, така ли?
— Те ми направиха кръстосан разпит. По право лентата си е моя.
— Да кажем само, че идеята ме заинтригува.
— Лентата трябва да съдържа нещо, което има връзка с нелегалните имигранти, а това е историята, по която работихме. Мелиса ми поиска дигиталната камера, защото е малка и лесна за носене. Използва се за наблюдение. Но като съдя по VHS-записите, които е направила, преди да й дам дигиталната, мисля, че може да се е качила на един автобус. Или да е снимала автомивка. Не съм сигурна. Но каквото и да е снимала, трябва да е свързано с нелегалните имигранти. А това е твоята област.
Той се чувстваше като ударен с мокър парцал. Автомивка? Откъде, по дяволите, е дошла тази информация? Време е да се обади на Родригес и да приключат случая. Имаше желание да избяга от вечерята и незабавно да се обади. Той каза:
— И така, аз натискам за правото си да видя дигиталния запис. Да кажем, че ми позволят. Тогава какво? Предоставям ти рапорт за видяното ли?
Роклята бе истинска наслада за окото. Тя определено знаеше как да се държи. Знаеше как да се движи, за да отвлече вниманието на един мъж.
— Да. Точно така. Ще ми кажеш какво си видял — отвърна тя.
— А в замяна?
— Аз ще ти покажа VHS-записите. Първите три, които Мелиса е снимала. Quid pro quo.
— Тази автомивка… — пробва се той. Трябваше да разбере колко знае тя. Ако знаеше твърде много, щеше да му се наложи да вземе трудно решение.
— Аз ще ти покажа моите, ако ти ми покажеш твоя — шеговито каза тя.
Той не можеше да не се усмихне. Тя наистина беше добра. Изключително добра.
— Ти си окей — каза той.
— Аз съм дяволски много повече от окей, Брайън. Само трябва да ми имаш доверие.
— Работя по въпроса — каза той, повтаряйки думите й от последната им среща. Той й намигна и си спечели широка усмивка. Обичаше тази игра повече от всичко. А тя знаеше как да играе.
Тридесет и четвърта глава
Четвъртък, 27 август
10 дни от изчезването
Болд предпочете да види съдържанието на дигиталната видеокасета въпреки препоръките на всички адвокати, с които се съветва. Изчезването на Чоу изискваше действие, още повече, че то явно имаше връзка с мъртвите нелегални имигранти, двамата убити свидетели и ненадейното изчезване на Клайн. Той нямаше избор. Ако съдът в крайна сметка решеше да действа срещу него и да отхвърли лентата като доказателство, каквото и да има на нея, тогава щеше да му се наложи да подходи по различен начин към същото това доказателство, но този подход той щеше да измисли по-късно. Не смяташе да позволи на адвокатите да му казват какво да прави.
— Защо си с костюм — попита Ла Моя, — да не отиваш на погребение?
— Отивам на Лот 17 — отвърна Болд.
Лот 17 беше мемориал на неизвестната жертва, който представляваше пет акра гора. Там се погребваха всички като Джейн Доу. „Семейство“ Доу вече наброяваше около двеста души.
— Сериозно? — учуди се Ла Моя.
— Щом искам да нося костюм, ще си нося костюм.
— Измисляш си ги тези глупости за Лот 17, нали?
— Да. — Но не му каза истинската причина въпреки приятелството им. Слуховете за това, че Болд е с костюм, се разпространиха бързо из целия пети етаж.
Двамата мъже бързо заслизаха надолу по стълбите. Болд се притесняваше, както не се бе притеснявал от години. Покрай болестта на Лиз той свали дванайсет килограма от това, което Диксън наричаше „скръбна диета“. Проблемите като че ли отстъпиха, но килограмите не се върнаха и той се радваше за това.
— Какво мислиш за камерата и чехличките?
— Не ми харесват.
— Нито пък на мен. Жена без обувките си е като кола без гуми. Нали се сещаш какво имам предвид?