— Не.
— Разбира се, че се сещаш.
— Че е мъртва? — попита Болд.
— Така мисля.
— Недей.
— На какво основание?
— Просто недей — каза Болд, — трябва ми жива.
— Минаха десет дни откакто никой не я е виждал, серж.
— Вече съм лейтенант. Трябва да престанеш да ме наричаш така.
— Но ще трябва да продължа да ти викам „серж“, защото не мога да измисля кратко на „лейтенант“. От друга страна пък да ти викам „лейтенант“ е много дълго. Нали разбираш?
— Ще трябва да свикнеш.
— Кой го казва, а?
Болд се спря на площадката и погледна Ла Моя в очите. И двамата знаеха, че иска да каже нещо, но така и не го направи.
— Лофгрийн се обади — каза Ла Моя, имайки предвид шефа на лабораторията за съдебна медицина. — Каза, че е намерил рибени люспи в онези чехлички. Иска да се отбия, когато приключим с Техническите.
Въпреки че откритието на рибените люспи заинтригува Болд заради явната им връзка с Джейн Доу, той почувства завист и ревност. Искаше му се да викат него, а не сержантите му. Но като се има предвид повишението му в чин лейтенант, от сега нататък щеше да е все така. И лабораторията, и от кабинета на съдебната медицина първо уведомяваха офицера, който води случая, а лейтенантите рядко или дори никога не водеха случаи. Вярно, че наблюдаваха. Вярно, че съветваха. Но никога не водеха. Болд не знаеше точно защо това имаше толкова голямо значение за него, но че беше така, беше факт. Не искаше да разбира втори за всичко, не искаше да стои встрани. Искаше му се неговият пейджър да звъни, въпреки че мразеше цялата техника, искаше на него да се обаждат по телефона, той да взима решения. Когато имаше някакви проблеми с някой случай, вече го викаха в кабинета, а не на местопроизшествието. Това просто не беше правилно. И донякъде обясняваше костюма, който носеше. Имаше записано за по-късно през деня интервю за работа. Дори Лиз не знаеше за него. Не беше лесно да вземе решение да се яви на това интервю, а още по-трудно щеше да реши дали да приеме, ако му предложат работата.
Спряха пред вратата, водеща към подземния етаж. Беше боядисвана толкова много пъти, че изглеждаше почти тапицирана.
— Ако излезе нещо смислено от този запис — предупреди Болд, — трябва да помислим как можем да се сдобием с него в случай, че някой съдия реши да ни затапи.
Връзките на Ла Моя бяха легендарни. Той имаше приятели, които на свой ред имат приятели, имащи достъп до най-тънката и най-внимателно пазена информация. Някои казваха, че това се дължи на множеството бивши гаджета, други твърдяха, че едно време е бил във военното разузнаване.
Той никога не се издаваше, не опровергаваше легендите и пазеше източниците си.
— Нямаш проблеми — каза той.
— Става дума за интервю за работа, но не искам никой да разбере — това накара Ла Моя да изтръпне.
— Така ли? Е, за доброто на всички нас се надявам да мине наистина много зле. — Той се поколеба за момент, после каза: — Благодаря за всичко… лейтенант.
Болд дръпна вратата.
Момчето от техническия каза, че е свалило дигиталния запис на VHS и подаде на Ла Моя дистанционното от видеото — още един знак за това кой е водещият. Каза им да го повикат, ако имат нужда от нещо, или когато изгледат записа, и остави двамата мъже сами в затъмнената стая пред двайсет и седем инчовия телевизор.
— Частна прожекция — пошегува се Ла Моя и пусна записа. — Е, кой купува пуканките?
На Болд не му беше до шеги.
Звукът и образът бяха от градска улица през деня, камерата беше на височината на кръста. Датата на видеото показваше десет дни по-рано. Часът бе 6:19 след обяд. Двата различими разговора в далечината бяха на някаква двойка, обсъждаща индианския фестивал, и двама или трима мъже, оплакващи се от работата си.
— Камерата е скрита — тихо отбеляза Болд.
— Може да е в куфарче.
— Може.
Образът изведнъж се замъгли и след малко се различи приближаващ се градски автобус.
— Това е спирка — каза Ла Моя.
— Ъхъ.
— Това говори ли ти нещо?
— Да видим по-нататък — предложи Болд.
Спирачките изсъскаха и автобусът спря. Сниман вероятно от височината на кръста, записът изглеждаше правен от дете и някак от детска гледна точка. Болд се сети за собствените си деца Майлс и Сара и се разтревожи, че не ги вижда достатъчно често. Почти не виждаше и Лиз, освен ако не брои часовете, когато тя спеше. Наистина, откакто безсънието му се върна с пълна сила, той доста често наблюдаваше как Лиз спи. Просто лежеше и се притесняваше, без значение за какво, един вид притеснение за самото притеснение.