За пръв път зърнаха Мелиса как се качва в автобуса, отразена в някаква лъскава алуминиева ламарина, а може би дори и в някакво огледало вътре в рейса. Стана толкова бързо, че беше трудно да се каже в какво точно се е видяло отражението. Мелиса изглеждаше на двайсет и нещо, почти хубавичка, с дънки и пуловер. В автобуса беше прекалено шумно, за да се различи някакъв конкретен разговор, но камерата явно постоянно се стремеше към лявата страна на автобуса. Очевидно беше, че през цялото време се опитва да запази този ъгъл, особено като се вземе предвид, че Мелиса стоеше по средата на пътеката.
— Какво мислиш? — попита Ла Моя.
— Не знам — отвърна Болд. Дразнеше се, че го прекъсва през няколко секунди. Искаше спокойно да изгледа записа, да вникне в това, което виждаше, а не постоянно да го връщат в стаята до сержанта му.
— Интересува се от някого отляво.
— Хайде поне веднъж да го изгледаме целия, а?
— Да, разбира се.
Мелиса седна навътре в автобуса, точно срещу задната врата, но обективът остана насочен наляво. Гледките през прозореца бързо се сменяха.
Ла Моя веднага каза:
— Иска да има възможност бързо да избяга.
Болд нищо не каза, а само си помисли, че това може би е насочващо.
След няколко секунди записът изведнъж прекъсна, и когато пак тръгна, часовникът показа, че са минали единайсет минути. Бе изключила и после пак включила камерата. Болд в тъмното си написа бележка за единайсетминутното прекъсване.
— Искаш да ме комплексираш ли, серж? И аз ли трябва да си водя бележки?
— Не, аз ще водя бележките — каза Болд.
Автобусът зави и тръгна по една от търговските улици.
Веднага си пролича смяната в архитектурата. Навън бе значително по-тъмно, смрачаваше се. Предницата на автобуса се сниши и всички пътници се наклониха напред на седалките си.
— Автобусният тунел на Трето авеню — изкоментира Ла Моя.
— Ъхъ.
— Явно следи някого.
— Да видим по-нататък.
Ла Моя изсумтя, възбуден от това, което вижда, но разочарован от упоритото мълчание на Болд.
Автобусът спря на някаква спирка вътре в тунела и десетина пътници се приготвиха за слизане. Камерата показваше как хората слизат един след друг. После се извъртя към спирката и за пръв път изолира един конкретен човек.
— Ето го — нетърпеливо каза Ла Моя.
С приближаването на камерата човекът ставаше все по-голям. За секунда се видя профилът му, но една лампа на тавана освети кадъра и изтри лицето му.
— По дяволите — ахна Ла Моя, — за малко да го хванем.
— Тя го е хванала — повтори Болд. — Но правилният въпрос е: дали той я е хванал?
— Мислиш ли, че я е хванал?
— Ние знаем, че я е хванал, Джон — припомни му Болд. — Само не знаем кога.
— Това започва да ме нервира.
— Личи си.
— Имам предвид филма.
— Да — каза Болд.
Тя се спря пред картата на града, обърна се и седна, вероятно на седалка. Камерата се завъртя много бавно и хвана гърба на мъжа в кадър.
— Бива я в тази работа, нали? Добре цели.
Образът подскочи. В долния десен ъгъл се видя, че са прескочени седем минути. Гърбът на мъжа все още беше в кадър. Той бе облечен със стар, прояден от молци пуловер, черни дънки и спортни обувки. Черната му чуплива коса и едрата структура на тялото му предполагаха испански или полинезийски тип, но без по-близко наблюдение не можеше да се направи точен извод.
— Защо точно този? — попита на глас Ла Моя.
— Това е добър въпрос — съгласи се Болд.
— Клайн? Дали е свързала тази изчезнала фуста с този Фрито Бандито?
— Това са расистки брътвежи, Джон. Сега си сержант.
— Добре тогава, с господина, любител на ориз и боб — поправи се той. — Да го наречем Томи Тако?
— Може.
— Благодаря.
Автобусът спря. Пътниците слязоха. Следеният се качи, секунда след това се качи и жената с камерата. Този кадър не продължи дълго. Тя само фиксира местоположението на мъжа в автобуса. Край на картината. Минаха седемнайсет минути.
Болд се замисли да засече определени автобусни маршрути. Чудеше се колко ли такива маршрута ще трябва да проверят.
— Томи излиза, дясна сцена — каза Ла Моя, сякаш режисираше филм.