Широкоплещестият пуловер слезе по стъпалата. Камерата тръгна към вратата, но рязко спря. Само пуловерът слезе. Мелиса явно е размислила, преди да го последва по тъмния тротоар в неизвестното.
— Е, не е чак толкова глупава — изкоментира Ла Моя.
— Разпозна ли района? Мястото?
— Шегуваш ли се? Вратите бяха отворени за пет секунди — оплака се Ла Моя.
— Превърти — каза Болд.
Имитирайки спортен коментатор Ла Моя издекламира:
— Нашата автобусна камера сега ще ви представи непосредствен риплей на това как звездата на шоуто слиза от задната врата. — Той беше толкова нервен външно, колкото Болд вътрешно. — Изчезналата жена е последвала някакъв мъж, голям мъж, може би работник, може би дори не бял човек. Тя го е следила почти цял час, нощно време, с два автобуса, държейки през цялото време куфарче със скрита камера.
Направиха три последователни опита да идентифицират мястото, където се отвориха вратите на автобуса, но всички усилия бяха напразни.
Следващият кадър прекъсна още по-рязко от останалите.
— На другия ден е — забеляза Болд. — Този, последния кадър. Върни… Да. Виждаш ли?
Камерата се движеше от ляво надясно. Малки бели светлинки просветваха в тъмнината. Когато светломерът се адаптира, двамата едновременно скочиха напред. Десетки китайки, всички с обръснати глави, всички по дънки и тениски, седяха зад огромни индустриални шевни машини, работещи със светкавична бързина. Други, застанали пред кроячните маси, бяха заети с ножове и ножици, вързани с вериги за масите. Учестеното дишане на Мелиса се смесваше с рева на машините и високо се чуваше от стерео колонките на телевизора.
— Господи! — прошепна Ла Моя.
Вариото приближи образа, осветлението се подобри и показа няколко шивачки в близък план. Те изглеждаха бити и унижавани. „О, божичко!“ — чу се сухият шепот на Мелиса. Следващият кадър показа окован във вериги глезен, следи от кръв. Тя ахна, когато камерата го фокусира. После още един окован глезен, после още един. „Гробището“ — пресипнало прошепна жената.
— На хълма? — изуми се Ла Моя.
Болд го стрелна с поглед. Дали Мелиса е направила връзката с тяхната Джейн Доу? Но как? Кога?
Още едно прекъсване на картината. Екранът завладя вниманието му. Злокобният рев на машините бе непрекъснат, скърцащ и дразнещ. Камерата показа в близък план черна повърхност, върху която внезапно се появи малка дупчица с размера на един сребърен долар. Обективът се приближи към тази дупка и автоматично се фокусира. Малка, лошо осветена стая. Звук на течаща вода. Голи жени с обръснати глави и гениталии. Вода от маркуч, течаща върху тях. Те си шепнат помежду си. Прилича на китайски.
Поне този път Ла Моя се сети да спести остроумните си пубертетски коментари.
Още едно прекъсване. Някаква жена, застанала в тъмната баня, бръсне главата си. Дали е Мелиса? Сцената бе дълга само няколко секунди. Тя се обърна с лице към камерата и се усмихна. Прошепна: „Това е Мелиса Чоу за новините на Кей Ес Ти Ви. Сега минавам в нелегалност. Ще се присъединя към населението от фабриката. Ставам една от тях“.
— Да му се не види — изруга Ла Моя.
Жената се протегна и изключи камерата. Черен екран.
— Звучи глухо — отбеляза Болд, чийто музикален слух винаги бе нащрек.
Чуваха се гласове на жени, говорещи на китайски. Камерата се смени, показа в близък план лицето на някаква жена. Тя беше с обръсната глава, шепнеше на китайски. Интервюто продължи близо минута, камерата показваше ту върха на главата й, ту брадичката й, близкият план драматизираше думите. Дори и без преводач беше ясно, че съобщава за ужасните условия и страх; сълзите говореха красноречиво. Отново черен екран и още един близък план на друга жена. Имаше всичко три интервюта. Всички направени шепнешком. Всички на китайски, нито думичка английски. Третото бе прекъснато от дрезгавия глас на жената. Може би предупреждение. Камерата се насочи надолу, за да покаже под, застлан с вълнени дюшеци и одеяла от вата. Няколко спящи жени. Повечето дюшеци бяха празни. Екранът потъмня, после се появи снеговалеж.
Следователите седяха и гледаха сивия съскащ екран. Ла Моя намали звука. Върна лентата, за да се убедят, че нищо не са изпуснали.
— Гади ли ти се? — попита той.
— Играл ли си някога като дете на китайски белезници? — попита Болд. — Нали се сещаш, изплетени от въжета? Ония, дето си пъхаш пръстите вътре?
— Разбира се, помня ги. Какво за тях?
— Ами въжето те спира. Можеш да си пъхнеш пръстите, но не можеш да ги измъкнеш.