— Виждате ли дете? — Тя посочи едно малко момиченце, не повече от двегодишно. — Нейната майка я родила, нали. В Китай може само едно дете. Ако момче, пораства и гледа семейната къща, грижи се за родителите. Момиче тръгва със съпруга си. Момиче дете не е хубаво. Много дъщери родени, но оставени на улицата. Никога повече не намерени. Разбирате ли?
Болд можеше да мисли само за Сара и Майлс. Защо ги спомена? Откъде може да знае?
— Много дъщери изпратени на братовчеди в Америка. Тук в Сиатъл. Разбирате ли? Майката плаща много пари за това. Майката идва по-късно. На дъното на кораб. В контейнер. Разбирате ли? Американско правителство казва, тя не политически бежанец, няма право да живее в Америка. А вие, господин Бот? И вие ли й отказвате шанса да бъде със собствената си дъщеря? Тя работи упорито много години. Никакви документи. Печели много пари. Намери зелена карта. Сега гражданка — тя добави с едва доловима усмивка, — това е Америка. Всичко се продава.
Болд си прехапа езика, все още мислейки си за Сара и за изоставените след раждането дъщери. Потрепери. Стомахът му се сви.
— Не знаем името й — накрая каза той. — На жената, която открихме в гроба. Изнасилена и уморена от глад. Без име. Тя не е успяла да купи свободата си. Тя не е успяла да купи нищо. — Още веднъж се опита да се върне на въпроса. — Някои хора казват, че няма начин в този град да работи нелегална фабрика без ваше знание.
— Вярвате ли на такива неща? — заплашително се приближи тя към него.
— Една жена липсва. Трябва да я намеря. Трябва да спра тези хора, които се отнасят към жените по такъв начин. Това нещо ще бъде спряно, госпожо, с или без вас. Ще ви бъда много благодарен за каквито и да е насоки, които можете да ми дадете за това, къде да търся тази нелегална фабрика. Повярвайте ми, няма на кого да разкрия източника си за информация.
— Оставете, господин Бот — каза тя. — Това опасно за всеки замесен. За вас също. Вие много ми помогнахте, че дойдохте тука и ми казахте тези неща.
— Дойдох тук не за да ви помагам. Дойдох тук, за да ви помоля за помощ.
Тя посочи вратата.
— Разбира се, че ще ви помогна, няма проблем. Но трябва да слушате. Разбирате ли? Тази жена, която прави новините по телевизията, тя ядосва лошите хора. Вашето име също споменава се. Вие трябва я накара да слуша, да не прави толкова проблеми. Лошо за всички — злокобно предупреди тя. — Внимавайте за сенки, господин Бот, сенки, хвърлени не от вас. Лоши хора ще полудеят.
Болд почувства как гърлото му пресъхва.
— Събираме все повече улики. Ще открием виновниците. Ще им развалим бизнеса. — Усети се как реже изреченията си, без да иска влизайки в тон с нейния начин на говорене, въпреки че това рядко му се случваше по отношение на други хора. — Те и всички свързани с тях ще идат в затвора.
— Приберете се вкъщи при ваши деца, ваша жена, господин Бот — посъветва тя.
— Не става така — възрази Болд. — Госпожа Темида може да е сляпа, госпожо, но полицията не е. Ние сме закона и никой друг. Нито вие, нито някой друг.
— И двамата сме идеалисти, нали? — Когато тя се усмихна, се видя ченето й, перфектно, като ограда за игра на пикет. Тези зъби не принадлежаха на това лице. Те ограбваха нейната индивидуалност. — Много лошо и за двама ни.
Тридесет и шеста глава
Болд изчака десет минути пред кабинета на вицепрезидента по човешки ресурси на Боинг. Беше сам с изтърканото си куфарче, десетгодишния си стар костюм и стомах, сгърчен от нерви. Винаги е бил в ролята на този, който задава въпросите, а не този, когото питат. Мисълта, че някой администратор с титла, толкова дълга, че не се побира на визитката му, ще го разпитва за живота му, за семейството му, за мечтите му, изведнъж силно го обезпокои. Как ще му обясни, че не иска тази работа, а само има нужда от допълнителен доход? Как ще му обясни, че ако Шийла Хил и без това го прикове към бюрото, тогава по-добре да ходи, ако трябва, и на другия край на града, но поне да получава двойно по-голямо заплащане? Как ще обясни, че да седи на бюро, докато останалите са в играта, за него е жестока форма на мъчение? Как ще обясни на друго човешко същество по не много болезнен начин, че той живее заради акциите, заради труповете и че това, че те поддържат жив мозъка и активно въображението му, е достатъчен довод за него?
Масичката за кафе от дебело стъкло бе затрупана със списания за авиация и голф. От отсрещната страна на чистата, почти антисептична приемна седеше зад бюрото важна секретарка, заета с телефона и компютъра, въпреки че не изглеждаше претрупана с работа. Той почисти раменете си, провери още веднъж възела на вратовръзката си. Ръката му бързо се спусна към чатала, за да се увери, че ципа му е вдигнат. Секретарката забеляза това движение, прие го на своя сметка, повдигна леко глава, погледна го над половинките си очила и каза: