При асансьорите видя отражението си в едно стенно огледало. Предложението на Мама Лу за по-добър костюм направо го разсмя. Този наистина му стоеше повече от зле, пък и кройката беше съвсем неподходяща. Ла Моя беше прав. Той носеше костюми само по погребения и вечери за връчване на награди.
Ако се върнеше някога на това интервю за работа, щеше да облече сиво-кафявите си панталони и пуловер. Но нямаше да се върне. Не и в скоро време. Знаеше какъв ще бъде гласът на Лиз преди още да го чуе. Чудеше се дали някога ще може пак да свикне с това нейно участие и ако не, то какво да прави.
Тридесет и седма глава
Болд пристигна сам на гробището Хилтоп и се порази от необратимостта на смъртта. Мелиса бе споменала гробището в дигиталния си запис. Време бе да провери тази следа. На това се дължеше посещението му.
Като ченге от отдел „Убийства“ той бе заобиколен от смърт, но не точно такава. Гранитните и мраморните плочи, издигащи се в сочната трева, с изтрити от десетилетията и соления въздух имена не бяха нищо повече от анонимни свидетели на самата смърт. Той се поддаде на самотата. Очакваше или Ла Моя, или Дафни да се присъединят към него, след като и на двамата им беше оставил съобщение по телефонния секретар, и се надяваше това да стане по-скоро рано, отколкото късно. Посещението на гробищата му напомни за дома. Не можеше да изхвърли от главата си болестта на Лиз, неочаквано страхът и скръбта го надвиха. Пристъпи напред и се облегна на плочата на някоя си Лилиан Грейс Роджърс, която живеела в тази мека пръст от седемдесет и три години.
— Вярваш ли в Бог? — Дафни стоеше невероятно близко точно зад него.
Болд не се обърна заради сълзите. Дафни винаги четеше мислите му.
— Да, разбира се — отвърна той.
— А имаш ли вяра в Бог? — попита тя.
— Може би не — призна той. — Не и след двайсет години на тази служба.
Спусна се мъгла и започна леко да ръми. Болд се отблъсна от Лилиан Грейс Роджърс и се изправи.
— Лиз има вяра в Бог — каза Дафни, — дълбока, пронизваща вяра. Разчита на него. Не искам да давам оценка на това. За мен също е чуждо. Но докато не разбереш разликата между твоето вярване и нейната вяра, докато не построиш мост над тази пропаст, не можеш да се надяваш да я разбереш.
— Но аз трябва да я разбера — каза той.
— Да, трябва.
— И какво се очаква от мен да направя? — Тя не отговори. — Как мислиш?
— Мисля, че за теб е най-трудно, Лу.
Над тях прелетя самолет с пуснати светлини и скърцащи турбини. Въздухът потрепери. Болд се надяваше, че наистина е потреперил въздуха, а не самият той.
— Какъв е този костюм? — попита Дафни.
— Имах интервю в Боинг — обясни той. За него това бе като признание. Дафни би трябвало да научи за това преди всички. — Всъщност, нямах. Но бях записан.
— Разбирам — каза тя и добави, — и чия бе идеята?
— Лиз не знае.
— Окей.
— Мислиш си, че бягам от работа или от Лиз?
— Нищо не съм казала.
— Не я разбирам духовно. Ето, казах го. Видя ли?
— Но поне се опита — каза тя, но по такъв начин, че по-скоро приличаше на въпрос.
Той се обърна. Тя се бе оказала достатъчно умна, че да си сложи гротесково яке. То беше зелено и подчертаваше очите й.
— И как се стига дотам? Как може човек да пресече този мост?
— Няма нужда да пресичаш моста. Просто трябва да признаеш наличието на другата страна. Позволи на другата страна да съществува наравно с твоята.
— Но те не са равни!
— Е, значи ще трябва да поработиш над твоята.
— Какво се очаква от мен? Да започна да чета Библията или какво? — саркастично попита той.
— Може би просто се опитай да поговориш с нея за това — предложи Дафни. — Това е най-добрият мост. — Тя дръпна качулката си и една водна струйка потече към рамото й. — Както и да е, защо сме тук?
— Точно това се чудя — призна Болд. — Мислех, че съм дошъл тук да намеря още повече гробове, още повече трупове — и добави, — може би е било само за да намеря погребаното.