— Още трупове?
— Щом са погребали един, защо не и повече? Седя си аз в приемната на Боинг и виждам някакви гробове на снимка, които били самолетни хангари. И аз си мисля, че Джейн Доу не е била единствената, погребана тук.
— Трудничко ще ги изровим.
— Изключително трудно, особено като се има предвид, че не знаем къде да търсим. Но ако има и други жени, погребани тук, те може да носят информацията, която ни трябва. Изчезналата репортерка споменава „гробището“ във видеозаписа. Мисля, че това е връзката, която ни липсва.
— Тя е проследила някой насам? — предположи Дафни. — Или е последвала някого оттук?
— Може би гробокопача? Може би някого, който им казва, когато се очаква нов гроб. Дотогава държат жените замразени.
— Мелиса е направила връзката.
— Може би. Но ако гробокопачът е поддържал връзка с…
— Тогава би трябвало веднага да се свърже с тях — каза тя, завършвайки неговата мисъл.
— Моята работа е да намеря Мелиса, преди да свърши там.
Дъждът спря. Дафни си махна качулката. Тя бухна косата си и разтърси глава настрани. После каза:
— Замислил ли си се колко е сложна тази операция? Корабите, контейнерите, товарът, срещите, превозът, фалшивите документи, гробищата, бордеите, нелегалните фабрики.
— При положение, че взимат трийсет хиляди долара от всеки пътник, обхватът не е чак толкова голям.
— Но кой би се отказал от такова нещо? И като се има предвид, че имиграционните служби са с тях, колко време могат да оцеляват?
— Големи играчи са — каза той. — Трябва да са. От една страна е Китайската триада, която най-малкото знае за нея, а по-вероятно — направо контролира операцията. От друга страна са хора като Мама Лу. Затова толкова се интересувам от нея. Ти си права, тя е доста сложна. Това не ти е да си играеш на шикалки.
— Но да се върнем на въпроса… — каза тя, връщайки се към първоначалната си мисъл. — Моята работа във всичко това е да направя психопрофил, личностен портрет на нашия заподозрян. Аз изградих модел. Най-близкият, както мисля, е пчелен кошер. Много пчели работнички, изпълняващи заповеди. Те работят ден за ден.
— Бандите.
— Точно така. После идват търтеите. Те дават заповеди, но също така и изпълняват заповеди. Като се замисля как се пробива път към властта, това, към което винаги се връщам, и което направо ми е фикс идея, ако позволиш, е, че в по-висшестоящите кръгове, тези, под самия връх, се налага, дори се изисква да има някой в позицията на силния. Не власт, не физическа мощ, нямам предвид това. Но надмощие: връзки, знания, вътрешен поглед на нещата — и тя добави, — без значение какъв модел използваш, той никога няма да тръгне без някого в тази позиция. Без това няма късмет. Единственият начин да спечелиш в толкова голяма игра е изобщо да не разчиташ на късмет.
— Всички трябва да са нащрек — каза Болд.
— Да, всички трябва да са нащрек.
— Подкупили са някого — каза Болд. — Нали това искаш да ми кажеш.
— Така е, колкото и да е неприятно.
Пак почна да вали. Дафни дръпна качулката на главата си. Болд остана в дъжда.
— Имиджинг-системи.
— Какво?
— Гледах го по канал Дискавъри. Археолозите, използвайки технологии, развити от петролните компании, са открили скелети на динозаври, без да копаят.
— На динозаври?
— Защо не и на хора тогава? — каза той и погледна нагоре, оглеждайки надгробните плочи.
Тридесет и осма глава
Петък, 28 август
11 дни от изчезването
Полицията отказваше да й покаже записа, Брайън Кугли не се обаждаше, беше петък и се задаваше още един дълъг и мъчителен уикенд. Стиви реши да се обърне към зрителите за помощ, въпреки че знаеше какъв голям риск поема. Беше единайсетият ден от изчезването на Мелиса и затова Стиви просто нямаше друг избор. Никога преди не бе възприемала прожекторите в студиото по този начин. Сега те й приличаха на прожектори за разпити от старите черно-бели филми, заслепяващи и заплашителни, измъкващи истината.
Текстът, написан от нея, бе на бюрото й и в същото време се дублираше по телескриптера. Тъй като самата тя си беше написала текста, радиомикрофоните и пронизващият поглед на камерата й се видяха особено страшни.
Джими Коруин наблюдаваше иззад дебелото стъкло на апаратната. Развълнуваното му изражение представляваше смесица от неподправено учудване, мъчително любопитство и дълбока загриженост. Не се случваше всяка петъчна сутрин Стиви Макнийл да се появи в 5 и 30 в телевизията и да поиска двеминутно включване в новините на „Добро утро“ и после минута в „Сиатъл днес“. Наистина се бе съгласил да има подобни включвания още когато поръча на Стиви случая с контейнера, но не очакваше от нея да се възползва.