В студиото цареше мрачна тишина и сутрешният екип беше на нокти, защото им беше непознато да работят със звезда от следобедните предавания. Или поне така предполагаше Стиви. На всичко отгоре тя имаше уморен вид и не носеше никакъв грим. Беше си сложила само малко червило. Отпрати фризьорката и гримьора. Носеше тъмно памучно поло, което не подчертаваше формите й. Всъщност, всичко това, както и опънатата й назад коса означаваше, че не иска да бъде предизвикателна по никакъв начин. Толкова тежко приемаше изчезването на Мелиса.
Сега, когато пръстите на студийната директорка започнаха да отброяват — пет… четири… три… — Стиви се обърна към себе си, търсейки онова чувство на успокоение, което винаги й се притичаше на помощ, когато имаше нужда от него. Камерите са насочени към нея, напомни си тя, прожекторите са насочени към нея; стотици хиляди зрители следят всяка нейна фраза, всяка сричка, всяка интонация. Нищо не може да се сравни с предаването на живо.
Тя не мислеше за поредицата предавания за контейнера, не смяташе да впечатли Ню Йорк или Атланта, просто се опитваше да спаси приятелката си, сестра си. Малката си сестричка.
Ми Чоу я наричаха тогава, защото името Мелиса Макнийл още не й бе дадено. Стиви не си спомняше точно колко големи бяха по онова време, но си спомняше, че са били достатъчно малки, за да й се налага да се изправя на крака, когато искаше да погледне през прозореца на карания от шофьор крайслер.
Стиви си представи Мелиса, седнала по средата на задната седалка между баща й и хубавата англичанка, която Стиви често виждаше на празненствата, организирани от баща й. Стиви все още ясно виждаше шапката и черната воалетка на тази жена, яркото й червило и тъмносинята рокля.
Спомни си колелата и праха, чу гласа на пилетата и усети миризмата на ресторантчетата. Това пътуване дълбоко я развълнува, защото бе заобиколено с много шушукане, много тайни, които Стиви усещаше само подсъзнателно.
Леля й Су-Су тихо плачеше на седалката до шофьора, протегнала едната си ръка към Ми Чоу, но без да я докосва. Сълзите се стичаха по лицето й.
„Недей да плачеш, Су-Су“ — опита да я успокои Стиви, но тя се разплака още повече. Стиви погледна отново баща си, чийто огромен ръст, бяла кожа, златиста коса и широки кафяви мустаци някога толкова плашеха Ми Чоу, че тя чак се криеше.
Пазарът кипеше от дейност, пълен с бамбукови щайги и лъскави зелени зеленчуци. Късметлиите носеха сандали, останалите бяха боси. Всички бяха с еднакви синьо-зелени туники. Всички и навсякъде. Само на гигантските плакати на „Великия любим вожд“ и в градовете хората се обличаха по-различно. Татко й беше облечен с костюм, бяла риза със златни копчета за ръкавели и широка червена вратовръзка на златни корони. Имаше очила с метални рамки и пушеше цигара. Гласът му беше нисък и заповеднически, когато предупреди Стиви да се държи здраво.
В прозорците на бързодвижещата се кола всичко се размазваше в една пъстроцветна лента. Стиви се опита да се съсредоточи върху нещо конкретно — колиби, сергии, велосипедисти, които кръжаха като водни струи около колата. Тихият плач на Су-Су заемаше мислите й, нещо лошо трябва да е станало. Татко заговори високо и Су-Су веднага млъкна, надвеси се от седалката си и здраво сграбчи ръцете на Ми Чоу. Започна да шепне на китайски, Стиви чу как й казваше да не се страхува; че Су-Су, Стеф и чичо Патрик много я обичат и че Ми трябва да слуша и да се подчинява на тази англичанка, която ще я придружава.
Колата рязко зави и за малко да блъсне един човек с колело. Спирачките изсвириха и колата се обви в облак кафяв прах. Англичанката взе Ми в скута си, а татко отвори вратата и слезе от колата. И тримата тръгнаха нанякъде, Ми здраво стискаше татко. Изчезнаха в праха, вдигнат от друга кола, която спря зад тях. Чуваха се викове.
Су-Су викна на племенничката си: „Бъди смела, детето ми. Стефи и чичо Патрик ще те вземат довечера“.
Вратата на някаква кола с трясък се затръшна и облак прах се завихри около татко, който изведнъж остана сам сред любопитните селяни.