„Ще видя ли малката си сестричка довечера?“ попита Стиви на китайски.
„Ти ще тръгнеш надалеч“ отвърна Су-Су. „На дълго, дълго пътуване през океана.“
„А ти?“ попита Стиви.
Жената, и без това облята в сълзи, сега избухна в плач отново и скри лицето си. „Детето ми…“ плачеше тя, „детето ми“.
Стиви смяташе, че телевизионните камери са най-мощните оръжия на света, защото засягат много повече хора от една бомба. Трябваха й тринайсет години, за да разбере напълно и да се научи да се възползва от тази сила. Тя дълбоко вярваше, че само с две минути подходящо ефирно време може да се промени света.
За нея вече нямаше да има досадни интервюта с директори на имиграционните служби, изпълнителни директори на компании и политици. Материалите от наблюденията на Мелиса бяха силни и обвиняващи. Кугли я бе окуражил да използва оръжията си както си знае и беше прав за това. Клайн се беше покрила. Уликите се изплъзваха. Ако подразни полицията с това, че се обръща за помощ към обществеността, може би ще ги накара да преговарят с нея. Трябваше й тази дигитална касета. Трябваше да върне Мелиса вкъщи.
Студийната директорка й направи знак. Светна червената лампичка на камерата. Беше в ефир.
„Добро утро. Преди единайсет дни изчезна в неизвестност една репортерка на тази телевизия. Ето част от неин материал, излъчен преди два месеца, който някои от вас може да си спомнят.“
На екрана се появи Мелиса, застанала на един отвес, под нея зелените води на залива, гарвановочерната й коса развяна на вятъра. В кадър се появи бял пътнически ферибот, когато тя каза пред камерата: „Държавната пътническа фериботна система никога не е превозвала толкова много пътници и на толкова големи разстояния както през последните дванайсет месеца. Но какво да кажем за отложените графици за поддръжка и наемане, слуховете за злоупотреби и пияни капитани…?“.
Телевизионните екрани из цялата страна отново показаха Стиви в студиото.
„Това е Мелиса Чоу. Тя е на двайсет и пет години. Говори английски без никакъв акцент. Тя е висока около метър и петдесет и тежи около петдесет килограма. Смята се, че е разследвала случая с нелегалните имигранти, когато е изчезнала и има опасения, че е в опасност. Ще видите кадри от нейни записи преди изчезването. Първият запис е на служителка от Отдела за моторни превозни средства, Гуен Клайн, която в момента се издирва от полицията за показания. Следващият е на непознат човек, който явно е предизвикал интереса на Мелиса преди тя да изчезне. Ужасните условия при нейното изчезване говорят сами за себе си. Полицията почти няма улики. Всеки, който има някаква информация, която би могла да спомогне за разследването, ще бъде възнаграден със сумата от десет хиляди долара в брой от нашата телевизия…“
Джими Коруин скочи от стола си зад шумонепропускливото стъкло и започна да размахва ръце във въздуха. После започна да скубе малкото останала коса. Крещеше някакви заповеди на екипа си. Стиви се надяваше да не я резнат и да пуснат реклами.
„Всяка подобна информация ще се използва от полицията съвсем конфиденциално. Вашето участие никога няма да бъде разкрито, дори и ако сте само невинен свидетел, който неволно е видял нещо, или пък някой от хората, замесени в изчезването на Мелиса. Искаме Мелиса да се върне.
Вие, хората от щат Вашингтон, сте най-добрите от всички. Кей Ес Ти Ви загуби една от нас. Апелираме към вас, нашата общественост за информация, каквато и да било информация, която би ни помогнала да си върнем Мелиса. Телефонният номер, изписан на екраните ви, е безплатен и ви свързва директно с полицията. Можете да го изберете отвсякъде, от всякакъв телефон, двайсет и четири часа в денонощието.
Моля ви, помогнете ни да намерим нашата приятелка.
Благодаря ви предварително.“
— Чисто! — викна студийната директорка.
Тишината, която последва съобщението на Стиви, бе нарушена от рева на Коруин по микрофона, гласът му бумтеше в цялото студио.
— Кой, по дяволите, ти позволи да пускаш това? Това не беше в сценария! Макнийл, в кабинета ми, на секундата!
Тъй като микрофонът бе все още закачен за полото й, Стиви хладнокръвно му отвърна:
— Ако са ти проблем парите, Джими, не се притеснявай. Аз съм готова да платя сама тази награда. А ако искаш да говориш с мен, може да стане в моя кабинет, но ще трябва да се наредиш на опашка. Имам предчувствие, че телефонът ми след малко ще започне да звъни.
Тридесет и девета глава