— Да си транспортира работниците — без да се замисли отвърна служителят на Имиграционните служби. — Не си спомням през последните три години да сме разследвали нещо и да не е имало крадена кола или нещо такова. Знаеш ли с какво се занимаваме? — реторично попита той. — Никой от тези хора не съществува. Представяш ли си? Те не съществуват. За тях няма никакви документи: няма свидетелство за раждане, банкови кредити, данъци, нищо. Ето против това сме ние, против фантомите. Сплашим ги, те се разпръснат из улиците, а ние няма как да ги проследим… защото те са нищо. Те не съществуват. Регистрирано крадено превозно средство? Като се имат предвид другите възможности, това много улеснява нещата.
— Съгласен съм — каза Болд.
— Скоро да са стреляли по теб?
— Само капитанът ми — пошегува се Болд, което разсмя Кугли.
— Аз съм от школата Джордж Патън — каза Кугли и посегна на задната седалка да си вземе предпазната жилетка. — Не обичам да пращам моите момчета по престрелки и аз не се бутам там.
— Нямаш деца — отбеляза Болд.
— Нито деца, нито семейство, никого — сухо отвърна Кугли.
Той извади портативния микрофон и си сложи слушалка. Устройството позволяваше комуникация между членовете на екипа, като ръцете им оставаха свободни. Заигра се с малката черна кутийка, която прикрепи на кръста си.
— Момчета, с мен ли сте? — заговори той на екипа си, за да го ободри. — У-ха, влизаме.
Предпазната жилетка не беше тежка, но самото й присъствие тежеше. Тя означаваше битка, означаваше риск. За Болд предпазната жилетка означаваше младост. Поне една година не си бе слагал такова нещо. Колкото и да е странно, докато приближаваше северната страна на хангара в лек тръст след собствените си тежковъоръжени подчинени, се хвана, че се тревожи за ръцете, а не за живота си. Не му се искаше да размаже ръцете си на пианист в някаква престрелка. Едно от малкото му егоистични удоволствия в този живот бе пианото. Обичаше да се упражнява вечерно време или пък от време на време да участва в представления от типа „да се посмеем на себе си“. Да си счупи пръст или китка би означавало за него повече от това да съсипе някоя кост или сухожилие, защото това би го лишило от възможност за самоизява.
За разлика от нормалните полицейски акции сега Болд нямаше възможност да следи връзката. Неговите полицаи бяха снабдени с тези радиостанции, но за Болд и Ла Моя не достигнаха комплекти и сега те трябваше да разчитат на знаци с ръце. Колкото и да е абсурдно, но в името на държавната тайна федералните използваха собствени защитени честоти. Това означаваше, че колкото и да искаха двата екипа, на полицията и Имиграционните служби, не можеха да прослушват сигналите едни на други. Двата екипа, всеки от които имаше собствена дигитална връзка, трябваше да комуникират помежду си чрез сигнали с ръце. Осъзнавайки, че са се събрали твърде бързо, може би прибързано, и че се налага да разчита на хора, които никога не е срещал, Болд вървеше в крачка с екипа си пред него, внимавайки за сигнали с ръце. Сега и движенията, и мислите му се подчиняваха на тези сигнали. Когато ръката пред него се протегна с отворени пръсти и после се сви на юмрук, Болд спря и клекна. Когато му показа два пъти по четири пръста, Болд изчака още един оперативен полицай и пристъпи към лявата врата.
Осемте човека приклекнаха. Вратата бе избита и те се втурнаха в сградата, разделяйки се на две групи. Болд тръгна след жълтите букви „ПОЛИЦИЯ“, изписани на черния шушляков елек пред него.
Беше работилница за крадени коли, а не нелегална фабрика. Огромното помещение бе отрупано с автомобилни части и моторни превозни средства в различен стадий на демонтиране. Въздухът смърдеше на оксижен и горена боя. Екипът на Болд се скри зад скелета на един опустошен камион. Екипът на Кугли се подреди зад купчина автомобилни врати.
Първият изстрел дойде от далечния край на залата. Хората се пръснаха във всички посоки. Веднъж провокирани, служителите на закона отвърнаха с такъв огън, че би могъл да оглуши и Болд, и останалите, ако не бяха с предпазители за уши. Някои от мишените се хвърлиха на пода с разперени ръце. Останалите хвърчаха като плъхове.
Няколко сигнала с ръце и оръжията млъкнаха.
Двама от заварените в хангара бяха на земята, но още се гърчеха. Бяха живи, но ранени. Общо девет човека бяха закопчани и им бяха прочетени правата. Останалите избягаха.
След един час нещата започнаха да се изясняват, заподозрените бяха откарани в града и записани. Бе конфискуван един компютър. Започна подробна инвентаризация.