Човекът сключи вежди и запримигва още повече.
— Хайде да опитаме пак — каза Ла Моя. — Знаеше ли, че тялото е там?
— Знаех, че там има нещо — леко поклати глава гробокопачът.
Ла Моя хвърли поглед през рамо към стъклото, от другата страна на което беше Болд. Беше жест, който означаваше комплимент относно подозренията на Болд.
— Ти ли погреба тази жена?
— Не! — остро излая гробокопачът.
— Но знаеше, че там има нещо, защото си го правил и преди. Малък страничен доход, който да ти помогне за наема. В брой, предполагам. — Ла Моя изчака един момент. — Сега не му е времето да си измисляш истината.
— Един мексиканец. Голям. Предложи ми петстотин долара, ако изкопавам гробовете през нощта, вместо сутринта, както обикновено.
На записа на Мелиса имаше едър мъж в автобуса. Мексиканец, може би. Ла Моя мислено си отбеляза това.
— Обади ли му се? По пейджър ли го намери? Какво?
— Не, нищо такова. Видях го само веднъж. Първия път. След това започнах да копая през нощта. Това е. Един-два пъти намерих плик в сандъка с инструменти на сутринта. Това е всичко.
— Колко пъти?
— Един-два.
— Колко?
— Два. Това е всичко.
— Значи всичко хиляда долара.
— Точно така — каза гробокопачът.
— Можеш ли да го опишеш този мексиканец?
Човекът отново поклати малката си глава.
— Валеше. Не го огледах добре. Носеше, това… — мъжът се плесна по гърдите, — престилка, нещо такова. Гумена. От черна гума.
— Като на рибарите ли?
— Не познавам никакви рибари. Голям кучи син. Само това си спомням за него. Изглеждаше злобен, разбирате ли? Такъв.
— Кой откри тялото? — попита Ла Моя.
— Една стара дама. Опърпана стара птица. Каза, че някой откраднал ковчега и оставил тялото. Не е разбрала нищо. Казах й, че аз ще се оправя. — Той погледна Ла Моя. — Обадих ви се, щото не знаех какво ще направи тя — и добави, — пък и може би ми беше малко кофти за цялата работа.
— Не ми се прави на примерен гражданин — предупреди го Ла Моя.
— Казвам ви, беше ми кофти за това.
— Искам да погледнеш някои снимки.
— Компютърен образ?
— Нещо такова, да. Ще го направиш ли?
— Трябва ли ми адвокат?
Ла Моя отново хвърли поглед през рамо към стъклото. Поколеба се за момент и каза:
— Не, днес ще те пуснем. Но искам да се навърташ наоколо. И повече никакви нощни гробове.
— Къде може да се изпикая?
— Надолу по коридора. Ще приготвя снимките.
Четиридесет и втора глава
В петък, в 11 часа вечерта, осветена от мощни халогенни прожектори, една изследователка от факултета по археология към университета започна първия кръг проучвания. Замервателят, заровен на три метра под земята не издаваше почти никакъв звук, червени и черни проводници го свързваха с алуминиевата кутия на компютъра.
Ла Моя смушка Болд и му зашушна:
— Ние сме губещите, светът се завладява от техничарите. Разбираш ли? Помисли си само. Техничарчетата управляват компютрите, а компютрите управляват всичко — от безжичните телефони до оръжията и балистичните ракети. Казвам ти: вече няма никаква сигурност на този свят, щом тези хора управляват от клавиатурите си.
— Не можем да изравяме, без да имаме доказателства за нерегистрирано тяло. Така е по закон.
— Разбирам — оплака се Ла Моя, — само казвам, че… всеки, който знае как действа тая дяволия… особено пък жена! Искам да кажа, че всеки, който може да осмисли как работи това чудо… Кой им държи сметка?
— Гледаш твърде много телевизия.
— Да, през свободното си време — хапливо отвърна Ла Моя.
— Тя се казва Мак, Хайди Мак. Препоръчана ни е от Некросърч в Денвър.
— Сладка е.
— Гледай си твоята работа, сержант — сгълча го Болд.
Ла Моя беше прав, колкото и да беше трудно на Болд да го признае. Ла Моя забелязваше хубавите жени. Хайди Мак имаше черни очи и топъл поглед, волево лице и изключително женствена фигура. Болд откри, че очите и устните й са пленителни, но вместо тях предпочете да наблюдава апаратурата. На монитора на компютъра се показа нещо като сонограма.
— Ония неща от Джурасик Парк — каза тя с мек и чувствен глас, — говоря за филма, не за книгата… не може да се направят. Поне не и засега. Може би в скоро време. Засега обаче това е най-доброто, с което разполагаме. — Тя заработи с компютърната мишка, за да направи образа по-ясен. — Наричаме това томография, освен ако не търсим тяло, защото тогава го наричаме съдебна татономия. Почвоизследователският радар ПИР, с малко геофизика първоначално се е използвал само за петролната индустрия. С него можем да определим дълбочината, на която е нарушена целостта на земята. Но определянето на самото съдържание в нея е много по-сложно. Имаме късмет, че сме горе на хълма, защото иначе наситената със соли почва нанася големи поражения на ПИР. Тази програма, която използваме, все още е в бета фаза. Всичко се свежда до софтуера, разбирате ли? Вярно, че още е експериментален, но това е границата.