— Нищо не сте чули — предупреди я Болд.
Той и преди това й беше казал, че някои от нещата, които открият, за известно време ще трябва да останат в тайна. Тя кимна в знак на съгласие.
— Може ли някой да покопае в този край? — помоли Хайди Мак и посочи на екрана едно място встрани от надгробната плоча. — Ето в онази стена от кал.
— Какво има? — попита Болд.
— Още една аномалия, която искам да проверя заради софтуера. Може да е какво ли не.
— Дикси! Имаш ли нещо против да дойдеш насам с лопатата?
— Не ми влиза в работните задължения! — възрази съдебният лекар от дъното на ямата.
Болд му подаде една лопата.
— Къде? — попита Диксън.
Мак се върна към апаратурата си, после отиде до ямата и показа едно място точно в ъгъла й.
— Трябва да е само няколко сантиметра по-надолу от мястото, където стоите, най-много до половин метър.
Диксън заби лопатата в калта и започна да копае. Още от второто копване се натъкна на нещо.
— Бива си ви! — възкликна той към Хайди Мак. Облечената му в ръкавица ръка се протегна и извади съкровището.
— Въже е! — съобщи той. — Я да проверим — каза той, вглеждайки се по-внимателно. — Това е верига! — Той я отърси от калта и я вдигна високо, за да видят всички.
Но на Болд не му трябваше да я вижда. Вече я бе виждал на дигиталния видеозапис, верига за връзване на глезена към шевната машина.
— Може да е била закачена към най-долната жертва — предположи доктор Диксън, опитвайки се да надвика генератора. — Знаеш ли какво мисля?
— Какво? — викна надолу Болд, вълнението от находката пулсираше в главата му. Трите тела явно бяха свързани както с Джейн Доу, така и с вноса на нелегални имигранти. Кугли трябваше да бъде известен. Полицията вече беше на път.
— Мисля, че досега сме грешали.
— Грешали? — извика Болд.
Диксън погледна нагоре, все още с веригата в ръка.
— Мисля, че имаме нов кандидат за първата жертва.
Четиридесет и трета глава
Събота, 29 август
12 дни от изчезването
— Госпожа Макнийл? — попита треперещ женски глас.
Стиви веднага разпозна гласа.
— Госпожо Клайн?
— Гледах ви по телевизията, за наградата и така нататък.
Клайн звучеше притеснена. Стиви реши, че това е в нейна полза.
— Нямам нищо общо с изчезналата жена. Искам да знаете това. Но, се чудех… за… за наградата. Ако ви помогна, къде ще ме отведе това в смисъл на наградата?
— Ако…
— Ще ме убиете, разбирате ли? Тези хора ще ме убият, без да им мигне окото. — Тя добави: — Ще трябва да го измислим някак си с вас.
— Бях го измислила, но…
— Знам, знам. Мъжът ми казва, че ще донеса нещастие на семейството ни, а семейството ми е всичко за мен, абсолютно всичко. При положение, че давате десет хиляди долара, по-добре да говоря с вас, след като и без това вече съм се забъркала с тези хора и това, което правят, е да ме плашат до смърт.
Стиви имаше чувството, че е глътнала бучка лед, или че се е задавила със сладолед. Заговори прекалено бързо за такава професионалистка като нея.
— Моите източници са защитени от Първата поправка, така че по-добре да говорите с мен, отколкото с полицията. Можем да измислим нещо. Смятам, че трябва да си поговорим, госпожо Клайн. Защо не започнете отначало и не ми кажете всичко, което знаете?
— Говоря от външен телефон на един паркинг. Ако искате да говорим, трябва да дойдете при мен, защото не искам да ме виждат с колата ми.
— От кого се страхувате? Дайте ми поне едно име, госпожо… Гуен. Имам нужда от нещо, каквото и да е, за да знам дали ми казвате истината. Разбирате ли? — Защото може и да ми правиш капан, помисли си тя.
— Забравете, нищо няма да ви кажа по телефона.
— Тогава къде? — попита Стиви. — Кажете ми къде сте?
Клайн обясни къде се намира — някакъв паркинг на юг от Авондейл. Щяла да я чака там.
Точно преди да сложи слушалката, Стиви чу прещракване по линията. Помисли си, че това не е нищо повече от слагането на слушалката на Клайн.
Играеше един от спортните отбори. Движението беше задръстено, кола до кола, почти напълно спряло. Стиви тръгна по подвижния мост към Белвю, който се минаваше за петнадесет минути, но й отне четиридесет и пет. Тръгна на север към Редмънд, жилищния комплекс на Майкрософт, но пак попадна в задръстване. Мина час откакто Клайн се обади. Навсякъде бяха изникнали жилищни квартали. Бяха построени кооперации, блокове, еднофамилни къщи — всичко това представляваха квартали със задънени улички, където хората се скупчваха за вечерните си беседи. Тя тръгна през оцелялата гора на Авондейл Роуд, отдясно проблясваха светлините на Беър Крийк. Смайването й нарастваше, ставаше все по-подозрителна за постоянния поток от фарове след себе си. Час и половина. Всяка от тези коли можеше да я следи. Тя се пребори с параноята си и започна да мисли за предстоящата работа. Главната свидетелка по делото току-що се бе съгласила да говори. Час и четиридесет и пет минути.