Оставаше й по-малко от миля, когато Стиви зави надясно и най-накрая се отърва от всички фарове след себе си. Кръвта пулсираше в слепоочията й от превъзбуда, тя облиза устни и проговори няколко думи, за да си прочисти гърлото. Провери отново бележката си, за да се увери, че търси номер седем, където светеше. Слезе от колата.
Асфалтът, цистерните с пропан и плесенясалите канавки на обществените перални плачеха за конфликтни телевизионни програми. Някъде по улицата иззвъня телефон и женски глас се провикна: „Аз ще вдигна“.
Алуминиевата входна врата на номер седем висеше накриво. Беше разядена и почерняла. Тя потропа на касата и извика „Хей, има ли някой“. Дървените стъпала на фургона бяха хлъзгави и опасни. Във въздуха се носеше миризма на глина, влага и гнилоч. Това място не познаваше слънчевата светлина. Стори й се, че миризмата на пропан идва от самия фургон. Подуши по-внимателно и се убеди в това. Щорите бяха пуснати, но миризмата се процеждаше и през залостените прозорци. Сърцето й се качи в гърлото.
Все още стъпвайки на пръсти, тя се наклони надясно и залепи око на процепа между щорите. Два крака. Вероятно седнала жена. Стиви отново почука и пак погледна: краката не се бяха помръднали. Адреналинът изби пот по цялото й тяло. Сега тя изпадна в истинска паника.
Натисна вратата. Заключена. Бясно захлопа по нея.
Изтича надолу по стълбите и бързо обиколи фургона, опитвайки се да надникне вътре. От задната страна на фургона намери друга, по-малка врата. Също заключена. Отново насили вратата и направи процеп между вратата и евтината каса. Използва кредитна карта, за да отключи. Вратата се отвори навътре, пускайки навън задушливата миризма на пропан. Стомахът на Стиви се сгърчи, тя се обърна настрани и си пое дълбоко въздух.
— Бързо! — подкани сама себе си тя.
Стиви провери всичко вътре, давайки си сметка, че и най-малката искра би възпламенила газа. Стаите бяха малки и претъпкани. Очите й лютяха, дробовете я боляха. Клайн седеше на един стол с отпусната глава, затворени очи, подут черно-виолетов език. Стиви повърна жлъчна течност, закашля се и се олюля. Причерня й. Хвана тялото на жената и със сила го издърпа от стола. То тупна на пода. Сякаш тежеше няколко тона. Стиви избута жената към вратата, опита се пак да я вдигне, но се изтърси заедно с нея надолу по стълбите, затисната с мъртвата тежест. Тя изпъшка, събра сили и отблъсна трупа, чийто издут език се бе протегнал към бузата й, сякаш за целувка.
Стиви пак повърна и в паника започна да се чисти от калта, студа, тинята. Едва се добра до клетъчния си телефон и набра 911.
Четиридесет и четвърта глава
На Ла Моя, както беше висок, му беше трудно да се побере на предната седалка на нейната 325-ка. Толкова много пари за такова малко нещо! Тя отпиваше от чаша димящо кафе, което й бе подал единият от полицаите. Колата беше запалена, парното — пуснато, стъклата се бяха запотили. Ла Моя отвори малко прозореца си.
— Значи си се навъртате наоколо — констатира той. — Много хубаво.
— Аз… никога не съм докосвала досега… Разбирате ли? С всичките ми репортажи, само гледам. Никога не ги докосвам.
— Казахте, че имала да ви каже нещо.
— Тя каза, че имала да ми каже нещо — поправи го Стиви.
— Награда ли искаше?
— Опита се. Да.
— И сте й казали, че ще я защитите като свой източник — предположи той.
— Разбира се.
— На кого другиго казахте за това?
— На никого!
— На редактора? На оператора?
— На никого!
— Съвпадение, а? На Болд няма да му хареса.
— Не, няма — каза Болд.
Той си носеше горещ чай, подаде на всеки от тях по едно кафе, извинявайки се, ако е изстинало, но то не беше. След няколкото необходими глътки, Ла Моя отстъпи мястото си на лейтенанта. Болд вдигна прозореца, а Ла Моя се върна на местопрестъплението.