— Изпаднала е в паника и се е самоубила — каза Болд.
— Вярвате ли си?
— Не.
— Тя си знаеше, че ще я пипнат, каза го от самото начало. Ако не бях влязла в това задръстване… Ако бях дошла тук бързо, вместо да…
— На кого друг казахте?
— На никого. — Тя млъкна и после изстреля: — Не ми ли вярвате?
Устните й потърсиха ръба на стиропорената чаша.
— Няма значение.
— За мен има.
— Няма отношение към случая…
— За мен има.
— Давате информация на агент Кугли — отвърна той на въпросителното й изражение. — Дочуваме някои неща.
— Това не съм му го казала!
— Сигурна ли сте?
— Кугли ли подозирате? — направо попита тя.
— Не съм го казал.
— Не е необходимо.
— Когато са заложени толкова много пари, подозираме всекиго.
— Дори Имиграционните служби? Господи…
— Бреговата охрана, собствените си хора, боя се, че списъкът е дълъг.
— Грешите за Кугли — предупреди тя.
— Нищо не съм казал за Кугли. Просто тези адвокати на федералните днес се опитаха да ни гепят записа. И понеже чух, че сте се виждали с него… Помислих си, че може би…
— Е, това, което сте си помислили, не е истина!
— Какво да правя, като не знам какво става? — попита Болд.
— Вие ми откраднахте този запис.
— Взел съм погрешно решение — призна Болд. — Да кажем, че съм готов да го преразгледам, а?
— А в замяна?
— Да погледна записите, които взехте от нейния апартамент. — И предупреди: — Не ми казвайте, че не сте. Това, че сте репортер, не ви дава право да лъжете ченге. Поне не това ченге — добави той.
— Студено ми е — оплака се тя, знаейки къде да прекъсне разговора.
— Ще ви закараме у дома — предложи той. — Нашите офицери ще ви изпратят до вас.
— Тогава, ако не е било съвпадение, някой е знаел, че ще дойда — каза тя.
— Толкова ли е невъзможно? Случайно да използвате мобилен телефон?
— Не и в службата. Тя ми се обади в службата.
— На клетъчния телефон ли?
— Не, на служебния ми телефон.
— И не е имало никого в стаята? Никакви други обаждания? Да сте отложили вечеря или нещо такова?
— Нищо!
— Тогава може би е било съвпадение — каза Болд и добави, — но не е било самоубийство. Дори не е много добър опит да се представи като такова — информира я той. — Има прекъснати кръвоносни съдове на очите, което значи, че е била удушена с ръце. Смятаме, че може да я е изнасилил. Ако е така, било е посмъртно.
Тя седеше като парализирана зад кормилото.
— Искате да ме сплашите, за да ви сътруднича.
— Съвсем не. Само ви докладвам. Не е ли смешно? Аз ви докладвам, а вие сте дошла тук на разследване.
— Изобщо не е смешно.
— Можем да защитаваме свидетели — каза той.
— Те няма да ме потърсят, лейтенант. Пристигнах тук твърде късно.
— Но тя ви се е обадила — припомни той. — Те може да знаят за това. — Колко често ви проверяват телефона в телевизията?
— Това е смешно.
— Съгласен съм да си трампим лентите, госпожо Макнийл — повтори Болд, хванал дръжката на вратата. — Предложението остава. Остава и предложението за защита.
— Би било добре някой да ме закара у дома — каза тя. — Ще съм ви благодарна за това.
— Е, това е добро начало — каза той. — Помислете си за останалото.
Четиридесет и пета глава
Стиви се прибра в апартамента си изморена и уплашена. Мелиса бе изчезнала, Клайн бе намерена мъртва, връзката между тях бе ясна, и, което е по-лошо, въпреки предупрежденията Стиви продължаваше разследването. Тя заключи вратата на апартамента и пусна алармената инсталация. Отпи глътка арманяк от чашата си, като държеше бутилката под мишница, но преди това се заключи и провери спалнята, банята. Най-накрая пусна водата в банята и се съблече. Питието не й помогна да изтрие от съзнанието си образа на Клайн, отпусната на стола. Все още усещаше тази жена върху себе си в калта, топла и неподвижна. Помнеше чувството си за безпомощност, заклещена под това нещо, което повече не беше човек. Познаваше тази жена, бе говорила с нея. В съзнанието й вече нямаше образ, бе останало само някакво топло вътрешно усещане.
Лежа във ваната много, много дълго време. Остави топлата вода да тече непрекъснато и да прелива през преливника. Търкаше се и пак се киснеше, но все не можеше да се почувства чиста. Алкохолът я топлеше отвътре, както водата отвън. С хлъзгави пръсти напълни отново чашата си, с надеждата да изпъди призраците, но всеки път, като затвореше очи, усещаше Клайн върху себе си. Хвана се, че й се иска да живее с някого, че й се иска да има съквартирант или любовник, или съпруг, някой приятел, който да я успокои и поглези в моменти като този. Самотата я надви и й причини болка, която нищо не можеше да излекува, нищо не можеше да заглуши.