Приспана от виното, тя се събуди от тихото, но ясно тракане на асансьора. В началото си помисли, че е сирена на някой кораб. Защо ли я е събудил този звук? Слабата светлина на часовника показваше 3:20 сутринта. Леко разтърси глава. Мансардата беше на отделен етаж и асансьорът можеше да стигне до него само ако е задействан със специален електронен ключ. Само тя и портиерът или нощният пазач имаха достъп до него. Дори хората от поддръжката го нямаха. Но защо му е на Едуардо да идва без предупреждение в този час? Видя й се странно. Необяснимо.
Цифрите на часовника се смениха на 3:21 и на Стиви се стори, че някой й намига. Постепенно съзнанието й се избистри, сетивата се изостриха. Нещо не беше наред: в неподходящ час, на неподходящ етаж, всичко бе неподходящо. Ушите й се наостриха, изведнъж чувствителни за всеки звук: вентилацията, бученето на града, собственото й дишане, сърцето, туптящо в гърдите й. Тя стана от леглото и започна да стъпва като призрак по пода, като отражение на ефирна пижама и леки крайници, заобиколени от слабата светлина, процеждаща се през щорите от улицата.
Пръстите й напипаха и отключиха вратата на спалнята. Забрави, че тази врата й предоставя допълнителна сигурност. Ако коридорът й се стори дълъг преди, сега й се стори два пъти по-дълъг, точещ се към предната част на апартамента като тунел. Босите й крака се препънаха в отлепения край на мокета. Спомни си как се бори с декоратора заради този килим — от телевизията не искаха да се бръкнат за още девет долара на квадрат, но в края на краищата работата на декоратора бе да гледа тя да е доволна. С усмивка си помисли как винаги се налага, как се бори да има контрол над всичко. Но какво значение имаше всичко това сега, включително и качеството на мокета, сега, когато се промъкваше на пръсти по коридора, когато безопасността й бе застрашена?
Други мисли нахлуха в главата й. Сети се за телефона, който вече беше на еднакво разстояние от нея в двете посоки, за пистолета, който си стоеше в чекмеджето на нощното й шкафче, за баща си, за Мелиса, за подутия език на Гуен Клайн. Цял парад от мисли и образи влезе от главната улица при нея, стъпка я, смачка я, отклони я от единственото й намерение да провери какво, по дяволите, става в антрето.
Почувства се като вързано на ластик топче от детска играчка, подскачаща нагоре-надолу, не знаеше дали да се крие обратно в стаята или да остане да се предаде, още повече, че чу ключ да насилва ключалката. Този звук я парализира, тя замръзна, първо, защото бе толкова невъзможно някой да се опитва да влезе в апартамента й, и второ, защото само след секунди й просветна, че точно това се случва. Съвсем объркана от тази ситуация, с картини на подутия език пред очите си, тя без съмнение вече знаеше каква е съдбата й: изнасилване, удушване, оставена на пуснат газов котлон. Не трябваше да упорства в тази история, която поглъщаше всеки и всичко забъркано в нея. Искаше й се да извика: „Добре де, отказвам се!“, сякаш можеше да спре мига, който й бе донесъл този посетител пред вратата, но знаеше, че той не взима решенията, а е само изпълнител.
Така и не разбра какво я накара да доближи вратата, само знаеше, че е от другата страна на усилията му, отделена от него само с двусантиметровата дървена врата. Тя довлачи един прав черен стол и подпря с него бравата, както беше виждала да правят по филмите. Подпрян от едната страна, той изглеждаше патетично крехък.
Погледът й се натъкна на малкия охранителен монитор, петинчов телевизионен екран, който сменяше кадри от фоайето на сградата, асансьора и площадката пред вратата й.
Във фоайето нямаше никого. В три часа през нощта Едуардо би трябвало да си седи на бюрото. Единственото възможно обяснение бе да е излязъл за една цигара или до тоалетна. Дали пък не беше той пред вратата? Но смееше ли да попита? Да не би да е станала някаква грешка? Дали Едуардо знаеше, че е в беда? Дали щеше да дойде да й помогне? Да не би да е натиснала някой друг бутон по погрешка, когато е нагласяла алармата? Освен нея само Едуардо имаше ключ за асансьора. Това би могло да е обяснение, но само дотолкова, доколкото всяко разумно обяснение успокоява паниката. За секунда почувства облекчение, явно е станала някаква грешка. Напрежението, което почти я бе парализирало, се отдръпна. Отново можеше да се движи.
Следващият кадър, който се появи на охранителния монитор, бе празният асансьор. И това беше логично. Едуардо бе докарал асансьора до етажа й.