Стържещият звук от другата страна на вратата продължи и теорията й отиде по дяволите. Едуардо знаеше кой ключ да използва.
Следващият кадър показа гърба на човек застанал пред вратата й. Мъжът беше голям. Носеше пуловер с качулка. Не беше Едуардо.
Ключалката се отвори, алармата се задейства, столът падна.
Стиви хукна по коридора. Простираше се далеч пред нея и ставаше по-дълъг с всяка крачка.
В телевизията бяха разпространили брошура за домашните аларми. Стиви знаеше много повече, отколкото й се искаше за тази аларма. Средното време за реагиране на полицията беше двайсет до трийсет минути. Първо алармата сигнализираше на охранителната компания, към която е свързан човек, после от охранителната компания телефонираха на живущите в апартамента, за да се уверят, че не е фалшива тревога, после компанията пращаше свои хора на местопроизшествието, и чак тогава, ако има нужда викаха полицията. В нейния случай, заради опасността, на която бе подложена, всеки сигнал би трябвало да се тълкува като сигнал за взлом — полицията трябваше да бъде извикана незабавно. Това означаваше, че времето за реагиране е намалено поне с десетина минути. Но това едва ли щеше да й помогне. Алармата беше само са отвличане на вниманието, тя би уплашила и изгонила само някой дребен крадец. Но тя не можеше да сплаши изнасилвач и професионален убиец.
Коридорът все не свършваше.
Столът изпука и изскърца, сякаш болтовете му изпуснаха. Този звук за нея бе като ножове, забиващи се в гърба й. Краката й не можеха да я пренесат толкова бързо. Вратата в края на коридора не ставаше по-голяма, не се приближаваше — неприятна илюзия породена от паниката.
Когато столът се разцепи, звукът беше като пистолетен изстрел. Тя не се огледа назад, не изгуби и стотна от секундата, докато не влезе през вратата и не се врътна да я затръшне и заключи. Той беше огромен кучи син, с качулка, закриваща лицето му. Тичаше като бик, с нападателно наведена глава. Тя блъсна вратата и дръпна резето.
Той със засилка блъсна вратата и цялата каса, заедно с поддържащата колона, изскочи от стената, пластмасовият панел само изпука и веднага поддаде. Стиви се хвърли към телефона до леглото си, опитвайки се в същото време да извади пистолета от чекмеджето. Телефонът беше блокирал. Тя натисна спусъка, но уцели тавана над вратата. Опита пак. Застреля телевизора, който беше на два метра от вратата, където мислеше, че цели.
Чу се още един изстрел. Този прозвуча зад вратата. Тя инстинктивно хвърли пистолета си, като че не беше неин. После го погледна, зачуди се какво по дяволите прави, хвърли се на земята и го сграбчи.
Зад вратата се чу шум от сбиване.
Стиви се бе сгушила зад вратата, с едната ръка на оръжието си, с другата готова да отключи вратата, подтиквана от любопитство и от шесто чувство, че може би е нужна помощта й. Когато чу един от пластмасовите прозорци да се чупи, натисна бравата. Някой там я защитаваше. Чуваха се звуци на трошащи се мебели и глухи удари на плът, които ставаха все по-силни и ясно различими.
Алармата оглушително пищеше, тя се затича по коридора с протегнат пистолет.
Големият мъж с качулката пълзеше по килима, опитвайки се да стигне отворената врата на апартамента. От носа му течеше кръв и бележеше пътя му по мокета.
Друг мъж, висок и слаб, го последва пълзешком и стовари на гърба на първия лампата й „Хондел“ за шест хилядарки. Жертвата подскочи, обърна се и ритна другия мъж в лицето, отметна го назад и завладя лампата. Но потърпевшият се претърколи, изрита го с все сила и го хвана за рамото.
Тя видя синьо проблясване на стомана — пистолет на пода в кухнята — това я вдъхнови да вдигне пистолета над главата си и да дръпне спусъка. Куршумът проби дупка в тавана, изсипа се мазилка, което за кратко отвлече вниманието и на двамата. В тази милисекунда мъжът с качулката се хвърли към другия, сграбчи го за якето и го постави между Стиви и себе си. После извъртя мъжа, метна го към другия край на стаята и избяга от апартамента още преди Стиви да разбере какво става.
Другият мъж с падането счупи още един пластмасов прозорец, който се пръсна на хиляди парченца, и се изсипа като водопад. Той се повлече навътре и излезе на балкона. Нашественикът се изстреля от апартамента толкова бързо, че от него се видя само размазана форма и цветове.
Стиви стоеше, сграбчила пистолета с двете ръце и трепереше, изстинала от ужас. Направи две крачки надясно, прицели се към сирената на алармата на тавана, като застана точно под нея, и я застреля. Стаята потъна в тишина. Стиви вече не знаеше коя е.