Стиви вече беше без обичайния си грим и чувстваше, че изглежда много по-стара. Мрачното изражение, комбинирано с изтощението и тъгата, рисуваха картина на болка и нетърпение. Тя махна хартиената салфетка, която прикриваше дрехата и, смачка я на топка и я стисна толкова силно, че пръстите й побеляха.
— Мисля, че трябва да ми дадете тези VHS-касети и да си вземете отпуска. Аз пък ще направя всичко възможно да се добера и до дигиталния запис. Трябва да напуснете града за известно време. Достатъчно дълго, за да можем да направим така, че за вас да е безопасно тук.
Това, реши тя, е умишлено натъртване. Той я заплашваше. Той също й беше хвърлил ръкавицата.
— Ами ако остана?
— След всичко, през което преминахте? — удиви се той. — Кой би могъл да защитава някого толкова добре? Не познавате тези хора, както аз ги познавам. Тези бандити са срам за човечеството. Попитайте Болд… Ла Моя… и те ще ви кажат същото. Една грешка и… куршум в тила ви. Бу-у-м! — И той силно плесна с ръце, с което й скъса нервите. — Това е. Без обяснение. Без разкаяние. И искате да предизвиквате такива хора?
— Така излиза. Вие ги предизвиквате всекидневно, нали? И все пак ми се виждате твърде здрав. — Тя улови погледа му и не го пускаше. — Как става това?
— Те убиват федерален агент, без да им мигне окото. Ами репортер? Вашата приятелка Мелиса знае отношението им към репортерите.
— Тогава защо не ме използвате за стръв? — предложи тя.
— Това не се прави. Вие сте цивилна. Ние не подлагаме на риск цивилни. Никога.
— Мислите ли, че е мъртва? — направо попита тя. — Например, ако вие управлявахте всичко… Щяхте ли да сте я убили досега? Какво бихте направили с нея?
— Аз? — задави се той.
— Хипотетично казано — непоколебимо потвърди тя.
Той я зяпна, опитвайки се да отгатне по лицето й какво знае.
Тя каза:
— Ако има нещо, което да я пази жива, то е, че още не са намерили втората дигитална касета. Ще са глупаци да я убият, преди да пипнат касетата. Само Мелиса знае къде е тя.
— Ако искат да разберат нещо от нея, просто ще я измъчват и ще го научат — глухо каза той. — Тези хора не разбират от честна игра.
— Но те не я познават, нали? — не откъсваше поглед от него Стиви.
— Така ли?
— Родителите й бяха големи герои в Китай. Те оцеляха след седем месеца мъчения от режима на Мао. Седем месеца! Те са легенда! Заложена е семейната чест на Мелиса. Разбирате ли? За китайците семейната чест е всичко. Тя няма да проговори. И тогава ще им се наложи да вземат трудно решение. Дали да я убият и да рискуват никога да не намерят касетата, или да изчакат. Как мислите?
— Знам всичко за китайците и техните семейства — каза той, като че ли се оправдаваше.
— И така, ако не проговори? — попита Стиви.
— Трябва да си вземете отпуска и да напуснете града. Единственото нещо, което биха искали от вас, е мълчание. Бих се замислил над това, ако бях на ваше място.
Кугли се премести напред, към ръба на диванчето.
— Ако останете, ще направите голяма грешка — предупреди той.
— Ако я пуснат, ще сложим край на всичко това — повтори тя.
— Трябва да го кажете на тях, а не на мен — каза той.
— Вие имате източници — натърти тя, — връзки, нали така казахте? Вие ми казахте за това.
Той стана, но се задържа на вратата.
— Няма да стане така — каза й той.
Тя се облегна назад, за да хване отражението му в огледалото.
— Помогнете ми — примоли се тя. — И ще си удържа на думата.
— Явно снощният взлом не ви е научил на нищо, а трябваше да ви подскаже, че е късно за преговори. Питайте Клайн.
Задържа се още малко на вратата.
— Пазете се — посъветва я той. Обърна й гръб и излезе.
Когато почти веднага след това се обадиха от рецепцията, Стиви бе убедена, че Кугли е решил да опита пак. Съобщението, че във фоайето я чака Болд, я учуди. Тя помоли да го въведат в студиото, защото искаше за разнообразие да се срещне с него на своя територия. Минута по-късно, когато на Стиви все още се виеше свят, той влезе в огромното студио, разглеждайки като ученик всяка подробност.