— Чакайте да проверя какви файлове имаме — каза Стиви и с това се нае да му помогне. — За кога ви трябва?
Петдесета глава
Четвъртък, 1 септември
15 дни от изчезването
Империята на Мама Лу включваше най-голямата верига за разнасяне на азиатска храна в Кинг Каунти и частично участие в азиатските ресторанти в града. Болд я намери в един от тези безименни ресторанти. Тя беше заета с купа кафяв бульон със скариди, зелен лук и джинджифил, миризмата на които го подтикна да приеме предложението й за една такава купа. Той настоя да плати за нея от джоба си и тя се отнесе с уважение към искането му.
Обгърната от памучен син водопад, плътта й бе толкова издута, а кожата й толкова опъната, че Болд имаше чувството, че ако се протегне да я пипне, тя ще се пръсне. Когато се усмихна, очите й попаднаха в сянка и се разтегнаха на тънки черни тресчици, приличащи на малки парченца въглища. Като на снежен човек. Устните й също станаха дълги и тънки, разтегнати като гумени върху фалшивите й зъби.
Супата беше много вкусна.
— Как е здравето на жена ви, господин Бот?
Болд изведнъж се сети за безбройните случаи, когато са му задавали този въпрос през последните осемнайсет месеца и за стотиците вариации и форми, които той приемаше — от съчувствие до чисто любопитство. Въпреки подобрението й още нищо не се знаеше. Подобрението се възприемаше не като нейно състояние, а като период на изчакване, сякаш ракът само се криеше. Въпреки впечатлението за временност на състоянието от него се очакваше той да се владее и да говори за това, което през последните осемнайсет месеца бе основна грижа в живота му. Не му бе приятно, че Мама Лу постоянно пита за семейството му.
— На китайски има ли някаква поговорка за съвпадението? — попита Болд.
— Аз не съм Конфуций, господин Бот. Само скромна бизнесдама. Не иска говори за ваша жена? Ами за ваши деца?
— Боя се, че това не е светска визита — отвърна той и се изчерви. Не искаше да излага семейството си на риск. Вече беше минал през това, беше научил за всичко това по най-трудния начин. Но той пак се сети за забавачницата и за собствените си деца като нещо общо между тях. — Децата ми са светлината на живота ми. Има толкова много чудеса в очите им, толкова много нови неща. Научавам по нещо от тях всеки ден.
— Децата са прозорци към миналото и към бъдещото. Много може да се научи.
— Ами вашите деца? — попита той. — Тези, които видях преди.
— Да — каза тя и гротескно сръбна от китайската лъжица, разливайки се в усмивка.
Ядяха в пълно мълчание, защото Болд не можа да измисли повече нищо общо между тях; ядяха като любовници, говорейки само с очи. Към края на този кратък обяд Болд се почувства странно самоуверен.
Тя отмести купата, попи голямата си уста с хартиена салфетка и тихо каза:
— Вкусно, чак да си поискаш допълнително.
Болд също приключи и отмести купата си.
— И така, на какво дължа посещението ви?
Той събра мислите си и наклони глава.
— Ние, имам предвид полицията, разследваме случая с този капитан на кораб, и той се удави. Разпитваме за управителя на фирмата за даване на оборудване под наем и хаспелът му експлодира. Чуваме нещо за държавна служителка, продаваща фалшиви шофьорски книжки, и тя се нагълтва с газ от фурната — все удобни съвпадения за този, който печели от превоза на нелегални имигранти.
Тя каза само:
— Бедата идва на тройки.
— Не е нужно човек да мисли много, за да заподозре, че някой, разполагащ с вътрешна информация, върви една стъпка преди нас.
— Промяната започва от собствената ни къща — каза тя и сложи ръка на огромните си гърди. — Вътре в нас.
— Ние, имам предвид полицията, сме споделяли всяка стъпка от нашето разследвате със Службите за имиграция и натурализация.
Очите й станаха по-тъмни, ако това е възможно.
— Само с тях — продължи той.
— Споделяли сте много и с мен, също така — подаде тя, проверявайки докъде се разпростират подозренията му.
— Държавата не плаща добре на служителите си — каза той. — Човек лесно може да си представи, че в системата има недоволни, което отваря път на корупцията. — Той внимателно продължи: — Вие, госпожо, трябва да сте чували за такъв служител. Доколкото аз разбирам, тъй като се отнасям с уважение към вашето нежелание да споменавате имена, помислих, че може би ако аз произнасям имената, вие ще можете да ми подскажете с някакъв знак, което ще ми спести време.