— Ще видя какво мога да направя — каза Болд и се хвана, че лекичко й се покланя.
— Що се отнася до другия въпрос, който повдигнахте, господин Бот — викна тя след него и с това го накара да спре, — имате добри инстинкти. Китайците никога не вярват на някого от правителството.
Той се забърза, притискан от времето. Предстоеше нова доставка на нелегални имигранти. Какво означаваше това за Мелиса, никой не знаеше.
Петдесет и първа глава
Ако Болд не беше помолил Стиви да изгледа отново дигиталната касета на Мелиса, тя вероятно нямаше да го направи — толкова беше разстроена от тези тъмни кадри на нелегалната фабрика и от ужасните условия, описани в интервютата в близък план. Но предположението, че Мелиса вероятно не само е жива, но и остава неразкрита, я зареди с нова сила, нова надежда припламна в нея.
Тя се опита да се справи с настроението си, с пресъхналото си гърло и паренето в очите. Не си спомняше кога за последен път бе яла. Струваше й се невъзможно да спи, стаята в хотела не й се виждаше сигурна, въпреки че имаше хотелска охрана. Не можеше да разбере защо й е толкова трудно да се концентрира. Непрекъснато се хващаше, че се рови в някакви спомени за Мелиса, че погледът й е замъглен от тях, че сетивата й са притъпени. Бяха отнели нещо от собственото й съществуване. Имаше нужда да се измъкне от това състояние, вече не толкова заради Мелиса, колкото заради самата себе си. Ако се провали, ще се провали напълно, ще се срине, няма да бъде способна да работи, няма да бъде способна дори да живее — беше абсолютно сигурна в това.
По време на едно от тези лутания, когато непосредствената й задача бе засенчена от завесата на съжаление и яд, погледът й попадна на един неподвижен кадър с градски автобус на видеото. Не я заинтригува самият автобус, а номерът на маршрута му, електронно изписан отстрани. Номерът на маршрута бе хванат набързо от камерата, когато Мелиса се е качвала на автобуса в старанието си да последва огромния мъж в пуловер с качулка. Мексиканец? Китаец? Не можеше да бъде сигурна. Но пък номерът на автобуса! Целта на този мъж бе някъде по линията на този маршрут. Един бърз преглед на другия запис потвърди, че той сменя автобусите поне веднъж. Мелиса го е последвала в автобуса при втория си опит. Дали е ходил до едно и също място и двата пъти? Ами ако е ходил с автобуса до самата нелегална фабрика? Какво би станало, ако сравни маршрута на този автобус със списъка изоставени сгради, по който, както каза Болд, полицията води разследване? Може би могат да проследят мишката до дупката й?
Тя затрепери от вълнение, изведнъж се почувства бодра и вдъхновена. Виждаше й се толкова очевидно. Как може да не са забелязали по-рано? Какво толкова, ако отиде и провери сама? И да предостави на Болд направо адреса на нелегална фабрика? Тя изключи мониторите, извади касетите, бързо ги заключи в кабинета си, въпреки че бяха само копия, а оригиналите бяха при Болд на сигурно място.
Трябваше да се качи на автобуса.
Петдесет и втора глава
Есента е време на умиране — годишен ритуал на преход от лятното сочно богатство към зимната скучна бедност. Паркът на доброволците беше разположен в квартала с триетажните къщи в колониален стил. Тук се бяха приютили Музеят на азиатското изкуство и каменната кула на помпената станция. Нощно време паркът ставаше дом на затънали наркомани. Всички обичат хубавата гледка.
Болд се срещна с жена си при паркинга на музея, точно където хълмът се простираше надолу, чак до възвишенията и сиво-зелените вълни на залива. В късния августовски следобед пред музея имаше много деца с ролкови кънки и майки с колички. Болд усещаше аромата на есен във въздуха. Това му донесе чувство на безпокойство. Точно в момента не чувстваше нужда от никаква промяна. Поканата на Лиз да се срещнат далеч от центъра на града го разтревожи. Тя знаеше, че така е по-трудно за него, особено по средата на работния ден.
— Всичко наред ли е? — попита той.
Тя правеше усилия да върне теглото си, изгубено от химиотерапията, но след всичките тези месеци изглеждаше все по същия начин — изсушен плод, от който са изстискани соковете на живота. Той я обичаше, възхищаваше й се и все пак не можеше да я възприема като напълно здрава, отчасти заради външния й вид, отчасти защото не можеше да се примири с мисълта да си дели управлението на дома с нея.