— Това е много лош грип, но е лечим.
— И все пак, ако по новините кажат, че в клиниките има средство, с което да го лекуват и ако нашите хора са в тази клиника и карат пациентите да попълват формуляри, където да вписват датата…
— Това е абсолютно ненужно!
— Но те не знаят това! Средният човек не знае това! Аз не знаех. Джил Доу беше в земята седмици преди Джейн Доу. Джейн Доу е умряла, преди да пристигне контейнера. Цялата работа е, че ако можем да накараме някого да спомене дата на заразяването, преди пристигането на контейнера, тогава този човек ще трябва да обясни как се е заразил.
— Никой не би се хванал на такава история. Това е медицински несериозно. Те проверяват фактите, разбираш ли? Единствената ти надежда са таблоидите, повярвай ми.
— Единствената ми надежда е този кабинет да пусне съобщение за такива ваксини — каза направо Болд.
Ръцете на Диксън замръзнаха, все още потънали в трупа.
— Е, тогава току-що изгуби последната си надежда — твърдо каза той. — Разбирам какво целиш, Лу. Донякъде в това дори има смисъл. Идеята не е лоша. Но аз не мога да поставя този отдел в позицията, в която искаш да го поставя. Ако изгубим доверието на хората, ако народът реши, че сме съгласни да манипулираме истината в интерес на полицията… Просто няма да стане. Ние сме екип професионалисти медици. Повярвай ми, и без това имаме достатъчно проблеми с имиджа: „второстепенни доктори“, „лекари, чиито единствени пациенти са мъртъвци“. Не мога да го направя, Лу.
— Но то може да предизвика ефект — опита се да го окуражи Болд.
— Бих казал квалифицирано „да“, висококвалифицирано „да“ — повтори той, — но няма значение. Никога няма да намериш някой да ти пусне такъв материал.
— На твое място не бих бил толкова сигурен — каза Болд.
Петдесет и четвърта глава
Стиви се усети, че освен в служебната кола и собствената й 325-ка никога не се е возила на нещо друго, още повече на сиатълски градски автобус. Беше удивена от разнообразието на хората и неочакваната близост на пътниците. Дотогава бе смятала, че системата на градски транспорт е предназначена за бедни хора, за бездомници и отчаяни. Смяташе ги за „невидимото малцинство“, както бяха наречени в един материал на новините „Четири в пет“.
Но този вторник следобед тя откри там тийнейджъри, ученици, майки с деца, дори един-двама бизнесмени. Те четяха вестници, книги, плетяха, слушаха уокмени, говореха си или просто гледаха през прозорците. Стиви постоянно беше нащрек, в очакване, че ще се появи нещо, което да й сигнализира за мястото, където е слязъл от автобуса обектът на Мелиса. В дясната си ръка Стиви държеше разпечатка на съответния кадър от дигиталния запис за сравнение. Спирките идваха и си отиваха. Хората си сменяха местата. Вратите със съскане се затваряха. Шофьорът натискаше звънеца.
Тя си състави туристическа карта по пътя, отбелязвайки времето на пътуването си. Струваше й се, че ако вземе предвид индикатора от видеото, може да изчисли на коя спирка е слязъл този човек.
Автобусът вървеше по маршрута си, а времето за предаването й наближаваше. След още десет минути, когато наближиха моста Фриймонт, тя разбра, че екскурзията с автобус ще трябва да почака. Имаше назначена среща с Болд, за да решат дали да пускат клипа за Мама Лу. Отчаяна, че трябва да се откаже, тя слезе, пресече улицата и си хвана друг автобус обратно към града. Оказа се, че Болд вече я чака.
Петдесет и пета глава
Брайън Кугли бе обсебен от мисълта за нея. Той бе наясно, че след оплескания взлом на апартамента й, ще бъде охранявана и въпреки това назначи двама от агентите си в Имиграционните служби да я наблюдават от разстояние и да му докладват не само всяка нейна стъпка, но и кой друг я следи. Когато неговите хора му съобщиха, че се е качила на градски автобус, Кугли се стресна. Колкото и да се опитваше, не можеше да разбере защо й е трябвало да ходи с градски транспорт до моста Фриймонт и после пак да се връща в града. Да не би да е нещо, до което се е докопала, като е гледала онези записи? Или пък някой информатор да й е подхвърлил нещо по горещата линия? Но какво? И най-лошото: как да я спре?
Караше без сън, като компенсираше допълнителното напрежение с произволни дози амфетамини и толкова еспресо, колкото можеше да поеме. Живееше от новини до новини, ужасен от мисълта какво ли ще е следващото, което тя ще измисли. Да гледа предаванията й за него бе като професионална проказа: наблюдаваше бавното гниене на собствената си кариера, малко по малко, троха по троха.