Оставаха още два дни. Беше се съсредоточил върху последната доставка на нелегални имигранти, която се очакваше да пристигне, въпреки че го преследваше мисълта за най-новото откритие на полицията — още три погребани тела в гробището Хилтоп. Страхуваше се какво могат да разкрият тези трупове на експертите. Родригес беше виновен за всичко, неговите действия създаваха само проблеми.
Най-страшно лично за него беше, че когато се допита до полицията какво са намерили в Хилтоп, не получи никакъв отговор. Ла Моя дори не отвърна на обаждането му. Какво става?
Не можеше да си вземе шапката и да избяга, дори и да искаше. Не се плашеше от полицията, а от онези китайски „бизнесмени“, които го притежаваха. Човек не може да избяга от такива хора, никога. Трябваше да се примири с фактите. Трябваше да забърка други в провала си, дори ако е нужно да арестува някого.
Колкото повече мислеше за това, толкова по-остра ставаше болката между очите му, толкова повече пресъхваше езикът му. Имаше работа за вършене. Ако се справи с предстоящото разтоварване без инциденти, имаше основание да смята, че ще може да възстанови контрола си върху полицията, да възстанови изгубеното.
От успеха на следващата операция зависеше всичко. Животът му зависеше от него.
Петдесет и шеста глава
Стиви Макнийл седеше върху журналистическия си стол под комплекта прожектори, които изливаха върху нея светлина и горещина.
По молба на Болд тя се бе подготвила да лъже, да използва професията си в своя полза, съзнателно да манипулира доверчивите зрители в усилията си да спаси малката си сестричка. Ако това излезеше наяве, щеше да бъде професионално самоубийство, но тя се чувстваше задължена да направи всичко за Мелиса.
Щеше да се отклони от предварително подготвения текст на новините и да чете от своите бележки. Щеше да плати скъпо, особено ако мениджърите разберат, че от самото начало е знаела, че информацията е съчинена от полицейското управление. Това бе отчаян опит да се направи пробив в разследването. В следващите няколко секунди тя щеше да заложи на карта цялата си кариера.
Гласът на студийната директорка се чу в слушалката:
— Добре ли си, Стиви?
Тя й направи знак с ръка, въпреки че мислите й бяха далеч от студиото.
За свое учудване тя се сети за баща си, който лежеше сам и необичан от никого в някаква болница за ветерани. Там се намираше в знак на признателност от федералното правителство. Мелиса й бе споменала нещо за това, колко е зле със здравето. Тя обвиняваше баща си за годините си в Ню Йорк, за това, че я пробута на продуцент женкар, чиято идея за обучение на току-що завършили журналистки се състоеше в събличането им. Не бе говорила с баща си откакто напусна Ню Йорк, откакто прекъсването на връзката й се оказа и край на новинарската й кариера там. Но сега, изправена пред необходимостта да направи компромис с кариерата си, тя изведнъж се сети за него, изведнъж си помисли, че го предава, че това накърнява името Макнийл. Тя разбра, че той все още има власт над нея, където и да е тя, срещу каквото и да се бори. Дори и да беше прекъснала общуването си с него, не можеше да скъса това, което ги свързваше.
Пет… четири… три… две…
Тя отвори очи, студийната директорка злокобно я посочи с пръст. Стана й студено въпреки жегата от прожекторите.
— Добър вечер, вие сте с новините „Четири в пет“, излъчвани от студиото на живо. Аз съм Стиви Макнийл.
Тя се откъсна от предварително подготвения текст:
— Само преди няколко минути местната здравна организация съобщи за приличащ на грипен вирус, който вероятно е отговорен за смъртта на няколко нелегални имигранти, включително и трите жени, намерени мъртви в корабен контейнер миналия месец. Вирусът е много по-опасен, отколкото се смяташе досега.
Коруин скочи от стола си в апаратната и започна бясно да размахва ръце зад звуконепропускливото стъкло. Сочеше розовия лист с текст в ръката си, жълто копие от който имаше и на нейното бюро. Това беше и текстът, който се въртеше на скриптера под обектива на камерата. Тя го мерна с периферното си зрение, но вниманието й бе съсредоточено преди всичко на собствените й записки. Сърдитият глас крещеше в слушалката, но Стиви Макнийл бе професионалистка: никога не объркваше ритъма.