Бет го погледна изпод вежди. Ник усети неувереността й.
— Исках просто да ти благодаря.
— Беше най-малкото, което можех да сторя, Ник. Нали аз ти създадох тези неприятности.
— Не трябваше да ми осигуряваш алиби. След всичко, което направих и казах снощи, трябваше просто да ме оставиш на сухо.
— И защо?
Ник се усмихна накриво.
— Защото си го заслужих.
— Забрави това — каза Бет примирително. — Откъде знаеш, че Катерин Трамел е виждала досието ти?
— Много просто. Тя знае за мен неща, които съм казвал само на теб.
Бет Гарнър поклати удивено глава.
— Бива си я! От клинична гледна точка, искам да кажа.
— Как беше в университета?
— Почти не я познавах. Но ме побиваха тръпки от нея.
Ник задържа голямата стъклена врата на изхода.
— Тръпки ли? И защо?
Бет потрепери, неясно дали от студа или от спомена.
— Не… не знам. Отдавна беше. Не си спомням добре.
Те спряха до колата й.
— Ник, трябва да си починеш. Обещай ми, че ще го направиш.
— Обещавам.
Тя го целуна бързо по бузата.
— Добре — после затърси ключовете си, намери ги и отвори вратата. — А сега си върви вкъщи. Поспи няколко часа и веднага ще се почувстваш по-добре.
Той предпочете веднага да направи нещо, от което да се почувства по-добре.
— Бет, онова, което ти казах… то изобщо не е вярно.
Тя вдигна ръка и го спря.
— Напротив, Ник. Аз съм голямо момиче. Ще се справя.
— Бет…
— Върви си у дома, Ник.
Той остана на паркинга, докато колата й изчезна. Не се прибра, а тръгна да търси Гюс, за да се наслади с него на порция чист холестерол и да изчака, докато управлението се пооживи.
Към девет часа Ник реши, че Андрюс вече сигурно е дошъл на работа. Уокър го изгледа мрачно от офиса си, когато пристъпи прага на отдел „Убийства“. Погледът му беше красноречив и означаваше: Какво, по дяволите, правиш тук?
— Дойдох само да си прибера нещата — викна Ник.
— Имаш пет минути, Ник — изръмжа Уокър. — И после изчезвай.
— Хей, няма проблеми — отвърна му Ник, сякаш са го обидили несправедливо.
Андрюс седеше зад писалището си и пишеше припряно на машина, поглеждайки към драсканиците в бележника до себе си.
— Как си, Сам?
Андрюс се вторачи подозрително в него.
— Питаш ме как съм? Великолепно, Ник, а как си? Май ще подобряваш полицейския рекорд по психо-отпуски.
— Е, аз съм природно надарен — отвърна Ник, приближавайки се към бюрото му. Хвърли поглед към остъкления офис на Уокър и сниши глас. — Откри ли нещо за родителите й?
— Ти си в отпуск, човече — прошепна Андрюс. — По документи се водиш откачен. В момента говоря с един потенциален луд.
Ник се ухили.
— Щом като съм луд, нищо не ти пречи да ми кажеш.
Андрюс хвърли поглед към Уокър и сведе очи към доклада си.
— Моторницата е експлодирала. Имало е теч в бензинопровода. Ремонтирали са я два пъти. Съпрузите Трамел са били застраховани за по пет милиона. Едри риби. Имало е разследване. Не само наше, застрахователната компания е изпратила цял отряд частни копои. Не им се искало да платят ей така десет милиона. Но никой не открил нищо интересно. Съвсем нищо. Чиста работа. Застрахователната компания затворила очи и платила. Твоята и моята заплати са се вдигнали с няколко цента. Нещастен случай. Това е официалната версия.
— А неофициалната?
Андрюс вдигна рамене.
— А ти какво мислиш, Ник?
— Значи е получила десет милиона. Но какво от това. Нали и останалите сто са били за нея. Не, не го е направила заради застраховката. — Направила го е заради тръпката, прибави той наум.
— Чуй какво ще ти кажа. Според всичко, което се знае, тя в никакъв случай не го е направила. Запомни това.
Ник кимна.
— Ще се постарая.
— Кърън!
— Вече съм на вратата, Фил — викна Ник.
— Мини оттук, преди да тръгнеш.
— Разбира се — съгласи се Кърън любезно, тръгна към офиса на Уокър и затвори вратата. — Какво имаш да ми кажеш, Фил?