— Хайде, какво наистина искаш?
— Дадоха ми това дело вчера. Просто си помислих, че бихме могли да поговорим за него.
Очите й се присвиха, тя се облегна назад в стола си и задъвка гумата на молива си. После кимна.
— Окей, ще ти кажа какви са нравилата. Никакво признание на вината. Никакъв опит да го изкараш луд. Никаква промяна на окръга за гледане на делото и никакво намаление на присъдата по каквито и да било причини. Ще дадем на момчето максималната присъда. Някакви въпроси?
— Това май изчерпва всичко.
В очите й се появи зъл блясък.
— Видя ли снимките? — попита тя почти скромно.
— Провокиращи, без стойност…
— Провокиращи, разправяй ги на дупето ми.
— Всъщност хубаво дупе…
— Ще бъдат приети от съда — рязко го прекъсна тя. — Те показват чудовищния характер на престъплението. Бруталността…
— Недей да използваш „чудовищен“ — каза той, размахвайки пръст. — Половината съдебни заседатели няма да разберат за какво говориш.
Тя махна с ръце към него и завъртя очи.
— Окей, окей, ти искаш да спорим за снимките. Добре. Ще го направим в съда, като му дойде времето.
— Всъщност снимките могат да бъдат добър аргумент, че е луд. Никой с акъла си няма…
Тя го прекъсна отново.
— Говорих със Стемилър около час, преди да ни забраниш.
— И ти наистина мислиш, че той го е направил?
— Знам, че го е направил — присмя му се тя. — Той е нормален колкото ти и аз.
— Което не означава нищо. Както и да е, това може да е било временно.
— Няма да обсъждам делото с теб. Вейл. Не преди да идем в съда и пред съдията, разбра ли? Нито дума повече. Ти имаш всичко, което е в гражданския регистър. Повече от това няма да ти кажа и думичка.
— Не съм дошъл тук да шпионирам.
— Не, ти си имаш тази хубава дама от твоя офис, която да върши това. Как й е името? Наоми Чанс. Къде е работила, преди да я наемеш, в ЦРУ?
— Тя просто иска да е сигурна, че имаме на разположение всичко, което ни се полага.
— Не бих посмяла да те лиша от нещо, колега. Няма начин да не влезеш в съда и да не наговориш мръсотии.
— Шоут ми даде петдесет и осем дни да подготвя това дело. Мислиш ли, че това не е мръсотия?
— Това си е между теб и Негово благородие.
— По дяволите, сигурно ще отнеме месец само да се съберат съдебните заседатели.
— Е, тогава ще поискаме просто един месец. Делото ще се гледа тук, край. Никакви пазарлъци. Никаква промяна на окръга. Нищо. Твоето момче е виновно колкото Юда.
— Исус е простил на Юда — каза Вейл с усмивка.
— За твое нещастие Шоут не е Исус. Прошката не фигурира в неговия списък.
— И така, значи без спазване на всякакви правила.
— Остави ме на мира. Кога изобщо си спазвал някое правило?
— Значи груба игра?
Тя сладко се усмихна.
— Никакви затворници — измърка тя.
След като си тръгна от офиса на Венъбъл, Вейл спря до едно от бюрата във външния офис и набра своя номер. Операторът се обади. Очевидно Наоми беше навън и събираше случайни клюки.
— Мис Чанс остави бележка за вас — бодро каза операторът. — В нея пише: „Съдията се обади. Намерил ни е психиатър. Д-р М. Б. Ерингтън трябва да пристигне утре. Големи препоръки. Прекарала последните три години в работа, както казва съдията, със субекти с анормално поведение. Ще се видим по-късно. Наоми.“ Това говори ли ви нещо?
— Предполагам — каза Вейл. — Благодаря. — И затвори.
Доктор М. Б. Ерингтън, помисли си той. Това си беше едно хубаво благородно американско име. Защо съдията не беше намерил някой на име Щтенър или Фройдмец — нещо германско или австрийско? Чужденците винаги впечатляваха съда повече от собствените психиатри.
Е, може би, надяваше се Вейл, той ще се окаже някой посивял, заядлив циция, уверен в методите си, арогантен към прокурорските нападки. Да се надяваме, че старият доктор Ерингтън ще устои на атаките на този безмилостен инквизитор Джейн Венъбъл.
Тумбести стоманени танкери и задръстени шлепове натоварени с пакети от големите заводи в Минесота и Уисконсин, дървен материал от горите в Северен Мичигън и химикали, железни пръчки и въглища от Ню Йорк и Пенсилвания, всички се надпреварваха в снежни виелици и летни бури да докарат своята стока до просторните докове и складове, известни като Рийджън. Всъщност Рийджън стрийт беше на една пресечка от предната част на езерото, но шумът от крановете и разтоварващите съоръжения създаваше една постоянна врява ден и нощ. Това беше неудобен, шумен квартал.
Но в източната част на Рийджън високите складове бяха занемарени и изоставени като буфер между пристанището и града. Запуснати от своите собственици и игнорирани от банките, които накрая ги бяха наследили, те бяха отхвърлени от града. Но разрушителите и булдозерите на прогреса бяха заети другаде, така че тези мрачни, обикновени квадрати от тухли и бетон се бяха превърнали в нощен приют за бездомните и бедните. Между стените без прозорци, които техните обитатели наричаха пещери, много от загубилите граждански права създаваха свои собствени домове — обикновено дървени щайги, натрупани една върху друга като стаи и образуваха „апартаменти“, познати на обитателите като „стоянки“. Циментовият под и тухлените стени компромисно предпазваха от вятъра и студа — една влажна и студена среда, където всяка извоювана топлина литваше из постоянния мрак и се пръскаше под стрехите. Сметта не се събираше и нямаше канализация, стоянките миришеха на развалена храна, неизмити тела и изпражнения. Като ехо в задушните дупки се чуваха звуците на човешката мизерия — кашлица, кихаме, повръщане — и хулите на самотните, отчаяни души, даващи израз на своята ярост към съдбата, която ги беше довела в тази отвратителна лудница. Какво ли беше тук през лятото, сигурно и Господ не знаеше.