— След двайсет и две години тя все още гледа надолу, когато се разминаваме. Изобщо не говори. Знаеш ли какво си мисля, Марти? Мисля, че все още й напомням. Искам да кажа, тя никога не го е забравила.
— Може би — каза Вейл. — Тя вижда старите му приятели и всичко се връща отново като лошо представление. Сигурен съм, че по свой начин тя ни обвинява за това.
— Или може би защото това беше Боби вместо някой от нас.
— И това също.
Тя посегна почти инстинктивно, взе ръката му и те застанаха на брега. Реката беше кафяво-зелена с пепеливозелена пяна, бушуваща покрай брега. По-нагоре се издигаше пара от мрачните брегове. Това сякаш намаляваше ефекта от смъртта на Боби Бредшоу, като че ли реката беше жив паметник за него само когато е била здрава и чиста. Сега, бълбукаща от отрова, като казана на магьосницата в „Макбет“, просто обиждаше спомена за него.
— Боби винаги беше защитникът — каза тя.
Той погледна към нея, объркан от забележката, но тя гледаше към замърсената река, зареяна в мечтите си.
— И ти винаги така хубаво говореше — тя повдигна брадичката си. — Ходеше наперено нагоре-надолу и ни проповядваше това измислено право.
Марти винаги беше сигурен, че иска да стане адвокат, но не можеше да си спомни момента или времето, когато за първи път беше завладян от тази идея. Разказът на Емили за него, как играе първи защитник, после прокурор, после съдия с приятелите — всичко това изглеждаше така, сякаш тя говореше за някой друг, едно момче, което той не помнеше — един продукт на детството му. Не че беше объркан от спомена или че не искаше да си припомни — това беше празно пространство в паметта му — дори нейните думи не можеха да освободят някакъв визуален спомен за неговото изпълнение. Той се усмихна.
— Искал ли си някога — каза тя и се поколеба за момент, — искал ли си някога времето да спре, тогава, и никога да не пораснем? Реката все още да мирише на земя и свежест и небето да е с цвят на пойни птици? Желал ли си някога това, Марти?
Той се усмихна тъжно и каза:
— Да. Прогресът не е ли една гадост?
— Знаеш ли, Арти е президент на Търговската камара сега. — Тя се изкикоти. — Това ми създава истински проблем — мисли си, че е много важен. Хората се смеят зад гърба му.
Арти, президент на Търговската камара? Тази самообслужваща се общност от губещи хора, един клуб от дефектни малки нещастници, които се заблуждаваха, като мислеха, че алчността е постижение, а разрушението — достижение.
— Може би ще успеем да се съберем старата тайфа заедно — каза тя радостно.
— И да идем при Барни на вечеря.
Спомените му изведнъж бяха опетнени — приятелите от детството му се бяха превърнали в жалки, ограничени подлизурковци, молейки се алчното животно, хранещо се с мърша, да донесе чумата, която наричаха „прогрес“ в земята на неговата младост. Не искаше да види никого от тях, не искаше да се срамува заради тях, не искаше да му се напомня, че са израсли от същите корени, корени, които те бяха покварили с предателството си към родното място.
— Не бих искал — каза той.
— Всички са забравили делото сега — каза тя.
— Аз не съм.
— Ти свърши голяма работа. Всички казват, че си свършил страхотна работа. Искам да кажа, че току-що започваше и се беше изправил срещу всички тези големи адвокати от Изтока.
— Не беше до адвокатите, а до парите, Ем. Винаги се намесват парите. Всички тези хора, борещи се с разрастването на индустриалния парк към Пайн Хил, опитващи се да се придържат към начина си на живот — те имаха само мен. Не, не бяха виновни адвокатите, а големите корпорации. Те подкупиха общинските политици, Палатата, по дяволите, те дори подкупиха проклетия съдия. Аз загубих делото, а тези хора загубиха домовете си, които са тяхна собственост от сто години, а хищниците налапаха и градското имущество.
— Но градът е порасъл малко, нали? — каза тя.
— Много добре си е порасъл — каза Вейл. Той погледна през реката към общинските бедни квартали, които те наричаха индустриален парк. — Бедата е, че растежът е злокачествен.
Тя беше изненадана от неговата страст.
— Дори животните разбират по-добре и не мърсят собственото си гнездо — каза той.
Емили го погледна тъжно и спомените за добрите минали времена угаснаха с усмивката й.
— Ако не те познавах по-добре, бих се заклела, че току-що имаше малко пориоманично преживяване — каза Моли с усмивка. — Ти беше далеч оттук за около три минути.
— Фантазирах. Или по-скоро сънувах — каза Вейл. — Това състояние на пориомания ли е?
— До известна степен, да. Ти беше временно извън действителността.
— Ще ти кажа нещо. Има едно сандъче отвън на един от твоите прозорци. Какво ще кажеш да дадем шанс на тези момчета да поживеят навън на истинска слънчева светлина?