— Много неприятна работа — каза съдията по време на закуската на следващата сутрин при Пеперудата. — Ако някоя от страните внесе това доказателство в съда, рискува сериозна враждебна реакция от обществеността и съдебните заседатели.
Вейл не беше показал касетката нито на Наоми, нито на съдията. Но той беше обяснил всичко подробно, а Гудмън им разказа за срещата си с Алекс. Моли си беше тръгнала преди зори, нетърпелива да се върне в Дейзиленд, за да продължи сеансите си с Аарон.
— Какво ще стане, ако прокурорът разбере за това? — каза Гудмън.
— Тя не е длъжна да го използва — отговори съдията.
— Защо не? — попита Наоми.
— Ако аз бях прокурор, щях да го подмина — отговори съдията. — Единствената причина да го използвам, ще бъде, за да създам мотив за убийството. Дори Венъбъл да предполага, че гласът принадлежи на Негово Високопреосвещенство, самата касетка не доказва нищо. Просто три деца се чукат. Тя ще твърди, че доказателството е неубедително и ще предпочете да не му обърне внимание.
— Но ние можем да го включим в разследването, нали така?
— Ако поискаме, да. Те ще трябва да го обърнат срещу нас. Знаеш ли, трудно ми е да повярвам, че никой не е знаел за това, освен тези пет деца и ние.
— Никой от участниците няма да проговори. Те се страхуват и вероятно ги е срам. Погледни на нещата от тяхната гледна точка: Рашмън е един от най-влиятелните хора в града. Ще се оплачат ли тези пет деца от него? Не мисля така.
Том сложи едно скъсано парче хартия на масата и Вейл се загледа в него.
— Ето как открих следата. Беше сложено под чистачката на колата ми в Дома на Спасението.
— Така че — каза Вейл — дали издайникът е някой от групата, или някой извън нея?
— Не знам — отговори Гудмън. — Начинът, по който им представих, нещата, беше, че търся свидетели за характера на Аарон — деца, които ще го защитят. По това време не знаех за момчетата от олтара, просто опипвах почвата. Може би някой от тях наистина знае за това. Мога да се върна…
— Още не — каза Вейл. — Нека не се забъркваме, докато не изясним как да използваме информацията.
— Искаш да кажеш, че наистина ще закриляме Рашмън след всичко, което е направил? — каза Гудмън.
— Въпросът не стои така — каза съдията.
— А как, по дяволите, стои въпросът? Ти каза веднъж, че фактите не престават да съществуват, ако не им обръщаш внимание — Гудмън беше леко наострен.
— Правилно, момчето ми — отговори съдията. — Също така съм казвал, че хората не искат да чуят истината, защото не искат илюзиите им да бъдат разбити. Това не е философски спор — животът на едно момче е заложен. Ако Рашмън е бил педераст, човекът от улицата, съдебните заседатели може да не искат да чуят за това.
— Винаги съм мислел, че истината и справедливостта вървят ръка за ръка — каза Гудмън.
— Много благородно — каза съдията. — Но наивно. За нещастие истината няма нищо общо със справедливостта.
— Начин на възприемане — каза Вейл. — Във фотографията се нарича селективен фокус. Показваш на зрителите само част от картината, но образът е толкова силен, че те възприемат това като цялата истина.
Съдията се усмихна тъжно и каза:
— Истината е това, което мислят съдебните заседатели.
Този следобед Вейл направи копие на касетката и даде оригинала на Гудмън, който се върна в апартамента на епископа и замени празната касетка. Ако Стенър и Венъбъл откриеха касетката, това щеше да си е техен проблем. Ако решат да не я използват, Вейл щеше да има право на избор.
Вейл опакова копието в обикновен кафяв плик и го адресира до себе си в пощата в града. Когато два дни по-късно касетката пристигна, той я сложи в собствения си сейф в банката.
21.
Беше петък, 11-ти, почти средата на март, и Мартин Вейл беше тръгнал да обядва с Рой Шонеси.
Гуидо Синатели отпразнува деня, в който стана американски поданик, като откри ресторант на три преки от градската община, наречен „Аванти!“. Името включваше и удивителния знак. То много точно отразяваше жизнерадостното отношение на Гуидо към живота. Красив, любезен — идеалният съдържател и майстор на най-добрата италианска кухня в щата, Синатели имаше само един недостатък: безнадеждно лош вкус. Пластмасови гроздове и прашни бутилки от италианско вино висяха от фалшиви виещи се растения, които опасваха тавана и сепаретата покрай стената, които пък бяха във форма на огромни винени бъчви. Но Гуидо и „Аванти!“ бяха оцелели заради индивидуалността, дискретността и зашеметяващата кухня. През годините Гуидо — редовните посетители никога не наричаха заведението с истинското му име — се беше превърнал в място за обяд на обществениците. А в петъците адвокатите доминираха в изкуствения пейзаж. Обществената йерархия беше очевидна и предсказуема. На най-ниско стъпало в схемата на Гуидо бяха лобистите, устните им пресъхваха, а ръцете се потяха, докато отдаваха почит на всички. После следваха младите адвокати, нетърпеливи да бъдат видени, докато обхождат заведението с надежда за нечие ръкостискане. После бяха помощник-прокурорите, сгушени на страничните маси, разискващи шепнешком стратегията си. После следваха влиятелните особи, политиците, които смазваха колелцата на градската машина. Много съмнителни тайни заседания бяха проведени в дискретната обстановка на сепаретата на Гуидо. Накрая бяха съдиите, императорите на правосъдието, всеки на своя собствена маса, заобиколени от мяукащи подмазвачи. И като лорд над всички, от своето сепаре до бара, се извисяваше Рой Шонеси, властта му не се влияеше от промените и политическия климат. Дори съдиите спираха да целунат пръстена му.