— Мезето на Гуидо. Телешко с лимон. Нека започнем с „това“?
— Окей. Щатските психиатри ще признаят момчето ти за напълно нормално — каза Шонеси, като махна на келнера. Шонеси беше човек, който се наслаждаваше на храната. Той отдели месото от стридата и го сложи върху езика си като перла, после затвори устни около него, измъкна вилицата и изсмука сока преди да преглътне.
— Върховният съд ще го подведе под отговорност. Предумишлено убийство и ще му дадат максималната присъда.
— Какъв сюрприз, какъв сюрприз.
Шонеси се усмихна.
— Всички очакват да направиш суперпредставление. Мисля, че Венъбъл е малко нервна.
— Венъбъл си мисли, че е лесно дело. Защо ще е нервна?
— Толкова за „това“, искаш ли да чуеш за „онова“? — каза Шонеси.
— Ще приема всичко, което желаеш да ми дадеш.
— Те са чули, че може би държиш в тайна мотива.
Една алармена камбана звънна в главата на Вейл.
„Беше ли това просто слух, или някой е издал тайната?
Може би Венъбъл и Стенър бяха открили касетката с момчетата от олтара и мислеха, че той също я има.
За това ли ставаше въпрос — кой пръв ще изгори епископа?“
Вейл се засмя.
— По дяволите, това още не го бях чувал.
— Нямаш никаква идея защо го е направил?
— Кой?
— Стемплър, за Бога — изръмжа Шонеси.
— Имам идея, че не го е направил той.
— Все още ли се хващаш за тази сламка, Мартин?
— Рой, вероятно мога да изпълня Книгата на Гинес със сламките, за които съм се хващал.
— Ти разбираш, че си имаш работа не само с един от най-обичаните хора в града, той беше един от най-влиятелните.
— Наистина? Не знаех, че светиите използват властта си.
— По дяволите, знаеш какво искам да кажа. Той… има имаше… своя собствена програма. Благотворителните му дела, абортите, цензурата, положението в училищата, смъртното наказание.
— Знаеш ли, винаги съм се чудел на това. Откога смъртното наказание е работа на католицизма?
— Това беше личен възглед при Рашмън — да възпира престъплението, както и ти.
— Личен или католически, това са глупости, ето какво са. Хората, които вършат предумишлени престъпления, планират да се измъкнат — никога не мислят за последствията. Всъщност никога не съм срещал някой, който е престъпил закона, да не си мисли, че ще се измъкне.
— Говориш за някой от твоите клиенти? Знаеш ли какво казват за теб в офиса на губернатора?
— Не, какво казват?
— Че си освободил повече углавни престъпници, отколкото комисията по освобождаването им под гаранция.
— Знаеш ли, какво още казват? Че всеки е виновен за нещо.
— За някой конкретно ли говориш? — попита Шонеси намръщен.
Келнерът пристигна, преди Вейл да отговори, и сложи пред него една халба бира, чаша с доматен сок и ма-тирана халба. Вейл изсипа половината бира в халбата, поля я с доматен сок и я посоли.
— Как, по дяволите, го наричаш това? — каза Шонеси, като повдигна устни.
— Наричам го „Блади Джо“. Някой хора го наричат „Блади Мери“ на Сан Франциско. — — Чудесно е за храносмилането.
— Изглежда отвратително.
Вейл се усмихна и вдигна чашата си за наздравица.
— Наздраве — каза той и млясна с устни след първата глътка.
— Какво искаш да кажеш с това, че всеки е виновен за нещо?
— Просто, че всички държим скелети в килерите си. Дори животът на епископа не е отворена книга. Сигурен съм, че има някои неща в живота му, които е по-добре да останат неизказани.
— Като какво?
— Просто си разговаряме.
— Ти знаеш нещо.
— За кое?
— Господи!
— Винаги ли си така параноичен? — попита Вейл невинно.
— Параноичен? Кой е параноичен? — отговори Шонеси и промени темата. — И така ти мислиш, че твоят клиент е просто един смахнат, така ли?
— Не, сър — мисля, че е невинен.
— Наистина ли ще го защитаваш от тази гледна точка.
— Казах „Без коментар“. Какво мисля, е едно нещо, а как ще защитавам клиента си, е друго нещо.
— Мислиш ли, че Стенър ще намери мотив?
— Не се отказваш, така ли?
— А ти?
Вейл не отговори. Той отпи нова глътка от своя „Блади Джо“.
— Знаеш ли какво прочетох — каза Шонеси. — Прочетох, че повечето хора се отказват от борбата точно преди да я спечелят.