— Искам да кажа, че съдиите интерпретират закона. Те също така се влияят от настроението в страната. Законите за malum prohibitum са начинът, но който обществото определя поведението. Така че, ако всички в страната искат да пият алкохол и алкохолът е забранен от закона, законът ще бъде променен. Но никога не се променя. Ако всички в страната полудеят и почнат да се убиват, убийството няма да се легализира.
— Така че, ако един банкер или стоков брокер лиши доста хора от спестяванията им, съдията ще удари с юмрук, понеже той носи съответния цвят вратовръзка и ще го изпрати за шест месеца в провинциален затворнически клуб. Това е malum prohibitum. По пътя извън съдебната зала, някой беден глупак почва да стреля, защото доживотните му спестявания са пропаднали, убива банкера и свършва с тежка доживотна присъда, понеже постъпката му е malum in se. Това е, накратко казано. Виж, когато станеш областен прокурор, можеш да затвориш банкера за десет или двайсет години и да бъдеш милостив към малкия човечец, с когото са се подиграли. Какво ще кажеш за това.
— Това е дяволски погрешен аргумент в полза на обществената заслуга.
— Това е грешен свят, синко, и парите определят правилата. Ти си разбрал това преди десет години, когато си премери силите с „Тайди Кемикълс“, „Гууд Ърф Петролиум“ и останалите от мафията в южната част на щата. Ако искаш да промениш нещата, промени ги от вътре. Какво, по дяволите, ти може дори да станеш съдия.
— Това е тлъста стръв, мистър Шонеси — каза Вейл.
— Но аз съм тръгнал на лов за голяма риба.
— Знаеш ли, имах чувството, че си тръгнал да ловиш риба, но си мислех, че и шпионираш за Венъбъл. Или Шоут.
— Не съм толкова глупав. Никой не може да те блъфира. Ти не говориш за делата си с никого — повечето време дори не се доверяваш на персонала си.
— Може би не искам да разберат колко съм тъп.
— Глупости.
— Оценявам доверието ти.
— Просто не се занимавай с епископа, окей? Има доста хора, които очакват годишното си обезщетение.
— Ще играя но начина, но който се развият нещата. Ако архиепископ Рашмън има някоя мръсна малка тайна от рода на malum prohibitum, скрита в килера си, и реша, че това може да помогне да спася живота на клиента си, аз ще я надуя като огромен балон и ще я пусна да лети над щата.
— Не действай прибързано, аз дори не намеквам, че има нещо, Мартин. Аз просто те моля да не започваш дискредитиращо разследване. Ако има някъде малко пушек, недей да го раздухващ в огромен ножар, това искам да кажа.
— Няма да объркам благотворителните ти дела. Рой — Вейл се облегна назад, усмихна се и реши да рискува. — Не, освен ако не е развращавал малки момченца и момиченца, или нещо подобно.
Шонеси изглеждаше ужасен, после завъртя очи.
— Господи, недей дори да си правиш подобни шеги — каза той с неискрен смях. — Имам си достатъчно проблеми.
Вейл продължи да се усмихва.
— Защо става така, че когато сме заедно, винаги си тръгвам с чувството, че делата на щата се намират в такива здрави ръце? Винаги се чувствам зареден с вяра, Рой.
— Шегуваш ли се? — кисело отговори Шонеси. — Защо става така, че когато сме заедно, винаги се усещам нервен? — Този път той не се усмихваше.
Предишния ден Наоми Чанс намери едно парче хартия, което Вейл й беше дал точно след като започна това дело. Беше сложила хартията в една папка и я беше забравила. Това беше една бележка, която Вейл беше нахвърлил от дневника за срещи на епископ Рашмън: „Линда 555-4527“ и датата 9 март. Тя беше объркана. Гудмън се опитваше да открие Линда вече няколко седмици и това вероятно беше следата, която търсеха. Тя беше набрала номера и един администратор беше отговорил: „Добър ден, клиниката «Беренщайн», с какво можем да ви помогнем?“ Наоми беше затворила слушалката.
Клиниката „Беренщайн“? Беше ли вероятно Линда да е в тази снобска клиника? Затова ли не можеше да бъде намерена? Д-р Симон Беренщайн беше гинекологът на Златния бряг, пациентите му се ограничаваха до тези с ролс-ройс. Никой не пристъпваше прага, без да е отбелязан с тройно А за популярност в справочника на „Дан Бредстрийт“. Един журналист, който пишеше клюките за „Трибюн“, веднъж беше споменал на Наоми, че Беренщайн е прегледал всяка нова звезда в града с майка й.
Какво правеше неуловимата Линда там?
Всъщност Беренщайн беше нещо повече от гинеколог. Ако малкото момиче на някой банкер забременее на вечерни танци в „Лейк Сити Клъб“? Няма страшно. Ако малкото му момченце накара някоя келнерка в Бостън да забременее? Няма проблеми. Имали сте лош ден в клуба, трябва ви валиум? Старият Си ще те оправи. Необходимо е нещо малко да се премахне оттук или малка трансплантация там, обади се на любезния хирург козметолог. Всичко е много легално, разбира се, Си Беренщайн не държи смущаващи документи и не говори навън.